Конкурентоспособността на икономиката е функция от конкурентоспосбността на фирмите. Най-общо тя се свежда до капацитета им да доставят продукти и услуги с по-високо качество на по-ниска цена. Съществуват различни измерители на конкурентоспосбността. Често тя се свежда до производителността на предприятието или до експортния му капацитет. Те от своя страна зависят от равнището на технологично обновление (възрастта на използваните технологии), използвания човешки капитал, качеството на фирменото управление и стратегическо планиране и т.н. Това са важни детерминанти на конкурентоспособността на фирмено равнище, които са резултат от управленски решения и избор вътре във фирмата. Този избор обаче зависи от бизнес средата, която пък е резултат от икономически и социални политики, цели и приоритети на държавното управление. Въпреки, че основният двигател на конкурентоспособността е фирмата, върху държавата пада отговорността да създаде такава макроикономическа и регулативна среда, която да позволява най-пълно реализиране на конкурентните възможности на всяка отделна фирма.

В тази парадигма на конкурентността на икономиката МСП заемат особено място и като обект на държавна политика, и като пазарен субект.

Те са тази най-динамична част от пазара, където борбата за пазарен дял и за клиента е най- ожесточена. От друга страна, малкият бизнес е в неравностойно положение в сравнение с големия по отношение на бюрократичното бреме по спазване на правилата на играта. В голямата си част това са разходи за разучаване и спазване на изискванията на контролните органи, които не зависят толкова от големината на фирмата. Големите фирми обаче, печелят от икономии от мащаба. Те могат да си позволят тясно специализирани експерти в различните направления и да разпределят разходите по изпълнение на изискванията на повече единици продукция. Или поради по-силните си позиции на пазара могат да ги прехвърлят назад към доставчиците, или напред към крайния клиент. В много от случаите са защитени от административен произвол и грешки по силата на политически протекции или законни преференции (напр. големи данъкоплатци, големи инвеститори и т.н.). Поради пазарните си позиции и активи като правило те имат и по-добри условия на финансиране от новите малки или стартиращи фирми, за които кредитният ресурс се оскъпява от по-висока рискова премия. Всичко това предопределя необходимостта от активна държавна политика в подкрепа за стартиращия и малък бизнес. От здравето на сектора на МСП в най-голяма степен зависи цялостното състояние и конкурентоспосбност на икономиката.

В България, като всяка посткомунистическа икономика, тази необходимост е още по-силно изразена. Причината е недоброто здравословно състояние на този сектор, което пък в голяма степен отразява трудностите при раждането му. Една част от МСП възникнаха не в резултат на предприемачески избор, а на икономическа принуда, на нуждата от оцеляване при срива на държавната икономика. Други бяха създадени "чрез посочване", чрез разпределение на държавните активи сред близки до властта мениджъри или чрез масова приватизация, или чрез РМД-та, или чрез общинска приватизация. И едните и другите бяха родени не толкова от пазара, колкото в условия на липса на пазар. В този смисъл секторът още носи ясните белези на своята "недоносеност". Част от първите още носят белезите на "гаражното" предприемачество, форми на самонаемане, с лични доходи под 6 000 лв. годишно, при това с помощта на избягване на данъци. Част от вторите, все още разчитат на връзки, специални преференции, неформални мрежи и нелоялна конкуренция.
При тези изходни условия е необходимо повече време един действащ пазар да промени реакциите и начина на конкуренция на малкия бизнес. Съответно общото равнище на конкурентоспособност на малкия бизнес в България е все още сравнително ниско и поражда редица опасения относно капацитета му както да се възползва пълноценно от структурните фондове, така и успешно да се интегрира в единния европейски пазар в краткосрочен план. За нуждите на настоящия анализ равнището на конкурентност на българския малък и среден бизнес е разгледан като функция на четири основни компонента: експортна дейност и степен, в която МСП са изложени днес на външен конкурентен натиск; степен на технологично обновление и равнище на инвестиции в иновации; наличният човешки капитал; готовност да отговорят на европейските изисквания към продуктите.
Експортна дейност и степен на изложеност на външен конкурентен натиск

Социологическите изследвания показват, че българските МСП все още са пасивни наблюдатели на това какво става на международните пазари. Участието им в международната пазарна конкуренция остава ограничено. Едва 17,5% от участниците в представително изследване на Витоша Рисърч (юли 2006 г.) са реализирали някаква част от продукцията си навън през последната година, като по-малко от 7 % от всички респонденти имат ясно изразен експортен профил (т.е. делът на експорта е повече от половината). Причината за силно изразения местен профил на българските МСП е преди всичко в големия дял на търговията, услугите и строителството. В тези типично домашни сфери оперират около 2/3 от българските МСП. Ако се разгледа само секторът на преработващата промишленост, експортният потенциал на малкия бизнес изглежда по-добре. Относителният дял на износителите там е около 40%, като повече от половината от тях имат дял на износа над 50%

Количественото изследване показва ясно изразена диференциация сред експортните фирми: около 27% от тях са с незначителен, по-скоро случаен дял на износа в оборота си, докато над 40% от тях изнасят над 75% от продукцията си. Повечето от фирмите с преобладаващо производство за външните пазари (над 50%) обаче, са на възраст над 11 години, като една значителна част от тях са създадени в плановата икономика. Така например 53.4 % от фирмите които изнасят между 50 и 75% от продукцията си са над 11 години в бизнеса, а за тези, които изнасят над 75% този процент е 56.4 на сто. Много малко са успешните износители сред сравнително по-новите фирми на пазара, тези до 5 години. Този резултат поставя сериозни съмнения за капацитета на малкия и среден бизнес да излиза на нови пазари. В най-добрия случай дори там, където експортните позиции не са наследство от плановата икономика е необходимо доста време за утвърждаването на българските фирми на външните пазари.

Добър показател за шансовете на нови износители да проникнат на външните пазари е участието на панаири и изложби извън страната. Над 85 % от фирмите не са участвали през последните три години в подобни изложения, т.е. само една от седем фирми има някакъв опит с тази форма на промоция на продукцията си на външните пазари. Що се отнася до българския пазар, тук също конкурентният натиск отвън е слабо изразен. За близо 90 % от респондентите основната конкуренция е от български фирми. Едва 6.8% посочват, че основният конкурентен натиск е от вносни продукти а 4.6% - от чужди компании у нас. Сравнително малка част са подложени на конкурентен натиск от национални монополи (1.7%) или олигополни структури (11.9%). За 2/3 от респондентите основните конкуренти са множеството местни фирми, а основната заплаха на пазара е не толкова външната конкуренция, колкото нелоялната конкуренция на нашия пазар. Около 2/3 от респондентите я определят като значителна или голяма заплаха, което я нарежда на първо място сред заплахите за малкия и среден бизнес. Под нелоялна конкуренция българският бизнес обединява всички несправедливости с които се сблъсква на пазара. Най-вече те се свеждат до неравностойно прилагане на закона, или преференциално третиране на едни за сметка на други от правоприлагащите и контролните органи, което пък е свързано с корупция.
Връзката между недостатъчната външна конкуренция и нелоялната конкуренция на българския пазар е очевидна.

От една страна именно нелоялната конкуренция и неясните правила на играта отблъскват чуждите инвеститори. Поради по-строгите си счетоводни стандарти, вътрешна отчетност, и придържане към европейските изисквания, чуждите фирми имат по-малки шансове да се състезават с местните фирми, ако правилата на играта не са ясни и еднакви за всички. Разбира се това не важи за всички чужди инвеститори. Една част от тях са офшорни фирми на български граждани, които имат малък, или никакъв опит на европейските пазари. Друга част се насочват към България именно за да извличат свръхпечалби от евтината работна ръка и слабостите в прилагането на трудовите и екологични регулации. В този смисъл, може да се каже, че истинските чужди конкуренти на родните фирми на нашия пазар са все още малко. Малко са секторите (като млекопреработвателната промишленост, например) където чуждият инвеститор е директен конкурент на местните мандри. В повечето от тях, като пивоварната промишленост българският малък бизнес е поддоставчик, или търговец на дребно, и не се конкурира с големите чужди производители. В сектори, като шивашкия пък, голяма част от чуждите фирми работят на ишлеме, т.е. не се конкурират с нашите фирми на българския пазар. Накратко, състезанието между чуждия бизнес и българския бизнес на вътрешния пазар все още се води по две отделни писти.
Сравнително ограничената изложеност на малкия бизнес на външен конкурентен натиск е едно от обясненията за високия оптимизъм по отношение на шансовете му на единния европейски пазар Около 41 % от интервюираните очакват след присъединяването бизнесът им да се разрасне, а 28% да запазят позициите си.

Технологично обновление и равнище на инвестиции в иновации

Българските фирми отделят недостатъчна част от приходите си за инвестиции в нови технологии. За половината от респондентите този дял е под 10 на сто. Съответно, иновациите имат сравнително малка относителна тежест в конкурентните предимства на българските МСП. Едва 18.5% от управителите смятат, че конкурентното им предимство идва от технологична иновация. За 60% от малкия бизнес конкуренцията е главно ценова. Това говори за рудиментарна нискотехнологична форма на конкуренция в недиференцирани продукти. Основания за тревога дава и самооценката на бизнеса за равнището на технологичното оборудване: всяка трета фирма смята, че работи със съвременно оборудване. Малка част (17%) от тях го характеризира като по-скоро старо, или старо (Графика 2). В същото време фактите показват, че близо половината от производствените фирми (45.5%) работят с оборудване, което е по-старо от 10 години, а близо три четвърти (72.8%) работят с оборудване по-старо от 5 години.

Всичко това показва, че главните проблеми с иновационната активност на българския малък бизнес е на страната на търсенето. Качественото изследване (дълбочинните интервюта) обаче, показва, че мениджърите са склонни да виждат проблемите на страната на предлагането. Все още е доста силна инерцията от годините на плановата икономика, когато научните звена разработваха технологии и ги внедряваха в производството по плана за научно техническо развитие. И сега значителна част от малкия бизнес гледа на иновациите като на външен за фирмата процес, нещо, което се създава в институтите с бюджетни средства и се ползва от бизнеса. Оттам и склонността да се вини науката (под което се разбира държавата) за липса на иновации и за липса на връзка между науката и бизнеса. Бизнесът като че ли все още не вижда своята отговорност за тази липса, както и факта, че тази връзка трябва да се гради на пазарни принципи. Наистина, държавата има своята водеща отговорност за адекватна политика за насърчаване на иновациите, но те все пак не са публично благо, а резултат от инвестиции от фирмата. Инвестициите на публичния сектор за иновации имат по - дългосрочен индиректен ефект и се отнасят главно до човешкия капитал и научната инфраструктура.

Наличният човешки капитал

Един от най-острите проблеми на конкурентоспособността на МСП в дългосрочен план са човешките ресурси. Очаква се единният европейски пазар да разшири възможностите за реализация на квалифицираните българи навън и да задълбочи квалификационния дефицит в сектора. И в това отношение той е в неравностойно положение спрямо големите фирми. Първо, поради ограничената численост на персонала, те не може да разчита на специализация и висока ефективност. Обикновено един квалифициран специалист съвместява няколко функции при сравнително ниско заплащане. Поради финансови ограничения и текучество, разходите за обучение са далеч по-малки отколкото при големите фирми. Проблемът с осигуряването на необходимите човешки ресурси в сектора на малкия и среден бизнес е преди всичко проблем на образователната система и неразвития пазар на труда. Голяма част от мениджърите в България установяват сериозно разминаване между продукта на висшите училища и нуждите на бизнеса. Според авторитетната международна класация на конкурентоспосбността World Competitiveness yearbook 2006, България е в последните 10% (56 място от 61 участници в класацията) по недостиг на квалифицирани финансисти. Проблем за малкия бизнес са и регулациите на пазара на труда. По конкретно, за трудностите на малките фирми да решат проблемите си с човешките ресурси допринасят ограниченията върху временните трудови договори и почасовото заплащане, ограниченията за уволнения и т.н.

Наред с образованието и пазара на труда, голямата част от проблема с дефицита на човешки капитал е във управлението на фирмата. Нейна е главната отговорност да доизгради специалиста, който й трябва чрез професионално обучение и обучение на работното място. Образователната система трябва да даде само основата за ефективност в това обучение. Освен това, квалификацията макар и основен фактор, е все пак само част от човешкия ресурс. Умението да се работи в колектив, дисциплинираността, мотивацията често имат по-голяма тежест в крайния резултат, отколкото индивидуалната квалификация. Тези компоненти на човешкия капитал не могат да се дадат наготово от образователната система, а се създават във фирмата, отразяват условията и нивото на фирмения мениджмънт. Обикновено мениджърите зад неспособността на един специалист да се справи виждат само недостатъчна квалификация, без да се замислят за своите отговорности в адаптирането на уменията на специалиста към нуждите на фирмата и особено за другите условия тази квалификация да бъде реализирана. Показателно е, че пак според същата класация, българският бизнес отстъпва сериозно на другите страни по управление на персонала. По такива критерии като обучение на персонала и мотивация България е в дъното на класацията - 55 и 54 място съответно от 61 участници в класирането.

Важен фактор в мотивацията е наличието на стратегическа визия за бъдещето на фирмата, към която служителите и работниците да бъдат съпричастни. Сред българските МСП рядко има такава дългосрочна фирмена стратегия, или визия. Планирането на МСП често се свежда до някакъв документ за получаване на кредит, а не инструмент за бизнес развитие и успех. Дори в редките случаи, когато има стратегическо планиране, то остава на високото управленско равнище. Обикновено на персонала се гледа като на изпълнители, за които е нужно да се концентрират върху непосредствените си задачи, без да знаят накъде върви фирмата в средносрочен и дългосрочен план и как това, което правят се висва в нейната стратегия и цели. Това е обща слабост на фирменото управление в България, но засяга в по-голяма степен малкия и среден бизнес.

Готовност за изпълнение на европейските изисквания

Европейските изисквания към бизнеса могат условно да се разделят на три групи. Първата се отнася до стандартите за защита на потребителя и безопасността на продуктите. Втората е свързана с изискванията по отношение на опазване на околната среда. Третата е свързана с изискванията за защита на работниците и безопасните условия на труд. И трите в крайна сметка са свързани със здравето и качеството на живот на гражданите на Съюза. Това оправдава допълнителните разходи за бизнеса, които тези изисквания предполагат.

В контекста на конкурентоспосбността на МСП въпросите са най-малко три:

  • Готови ли са българските МСП да поемат тези допълнителни разходи за изпълнение на европейските директиви, т.е. познават ли ги и готови ли са да ги изпълнят?
  • Как те ще се отразят на конкурентоспосбността им?
  • Готови ли са контролните органи да ги приложат по начин, който гарантира равнопоставеност на фирмите и ефективната защита на потребителите, околната среда и труда?

Количественото изследване сред малкия бизнес показва, че според собствената преценка на повечето мениджъри на МСП в България, те са запознати с основните европейски изисквания отнасящи се до тяхната дейност. Най-голяма е степента на познаване на тези изисквания в областта на безопасността на труда, където 2/3 от фирмите смятат, че са напълно запознати, или по-скоро запознати. Все още обаче една от три фирми не познава тези изисквания. Нещо повече, от тези последните всяка четвърта (8.3 % от всички) смята, че те не се отнасят до нея. Подобна е степента на познаване на изискванията по отношение на опазването на околната среда и изискванията за управление на качеството: около 2/3 от фирмите, за които тези изисквания се отнасят смятат че в някаква степен ги познават.
Най-ниска е степента на познаване на изискванията за техническо съответствие на продуктите (CE маркировка). Всяка втора фирма от тези сектори не е наясно с изискванията за техническа безопасност на продуктите.

Въпреки, че 2/3 от фирмите казват, че са наясно по отношение на европейските изисквания, малка част от тях са готови да ги въведат. Показател за това е широкото незнание по отношение на сроковете, в които фирмите би трябвало да приведат своята дейност и своите продукти в съответствие с европейските изисквания. Само една от пет фирми е наясно с тези срокове. Още по-тревожно е, че от тези, които са наясно с изискванията голяма част смятат, че фирмата им не е готова да ги изпълни. При маркировките за съответствие на техническите изисквания този дял е близо 40%. За изискванията по отношение на околната среда и управлението на качеството този дял е по 30%, а за безопасността на труда е около 20%.
Тези резултати от количественото изследване показват, че е възможен съществен външен шок върху производителите и търговците след присъединяването. Преобладаващата част от фирмите не са готови за изпълнение на изискванията на ЕС по отношение на качеството, защитата на потребителя, защитата на околната среда и безопасността на труда. Една значителна част от тях - от една трета до една втора - дори не са добре запознати с тях, а от тези, които са запознати не са наясно със сроковете за въвеждане. Като се имат предвид структурата на износа ни, тази констатация не може да не буди сериозни тревоги. Нашите конкурентни предимства са главно в секторите, които влизат в обхвата на "стария подход", т.е. разчита се на детайлно разписване на всички изисквания и стриктното им контролиране от съответните ветеринарни и санитарни инспекции не само по отношение на крайния продукт, но и по отношение на производствените процеси.

Икономическият и финансовият "стрес" по привеждане на производството в съответствие с директивите на стария подход е далеч по-голям. Новият подход предполага по-облекчени процедури на одобрение на типа и декларация от производителя, че продуктът съответства на съществените изисквания за качество и безопасност. Но той се отнася главно за техническите продукти, където България няма все още конкурентни предимства. Дори отделни фирми да имат потенциал да пробият на тези пазари, тяхната дейност все още се спъва от липсата на достатъчно сертифицирани лаборатории, и оттам високите цени за оценяване на съответствието
За нашия анализ на конкурентоспособността е по-важен въпросът: доколко тази сравнително ниска готовност може да бъде наказана от пазара, т.е. доколко тя отразява непазарно и недалновидно фирмено управление?
Както бе показано вече, сравнително малка част от българските МСП работят за външния пазар, и още по-малка за европейския. Следователно за много малка част от тях спазването на европейските изисквания се налага от пазарната конкуренция. Това се отнася главно до тези фирми, които зависят от износа. Те изглежда са се подготвили, или са на път да се подготвят адекватно за изискванията на единния пазар.
Огромното мнозинство от МСП, обаче оперира основно на българския пазар. Въпреки, че номинално след присъединяването той става част от единния европейски пазар, реалното му интегриране по отношение на европейските правила зависи по-скоро от капацитета на контролните органи да ги приложат.

От практическия си пазарен опит, голяма част от дребните предприемачи знаят, че законът в България - това е съответният инспектор.

От тази гледна точка за тях не е нерационално да не бързат, а по принципа на най-малкото съпротивление да видят какво конкретно иска от тях съответният инспектор и какво ще струва да си затвори той или тя очите. От гледна точка на пазара и конкурентоспособността на фирмата и финансовите ограничения за голяма част от малкия среден бизнес не е рационално да инвестират във въвеждане на европейските изисквания преди да ги принудят клиентите или контролните органи.

Що се отнася до потребителското търсене, то все още е слаб двигател в посока към приемане на европейските изисквания. Защото българският потребител все още е по-чувствителен към цената на стоката, отколкото към нейното качество. Това не означава, че западноевропейският потребител не е чувствителен към цената. Но на развитите пазари с достатъчно конкуренция на доставчиците, качеството е гарантирано и варира заедно с цените, т.е. изборът е на потребителя. Ниската покупателна способност на голямата част от потребителите у нас ограничава техния избор и натискът от страната на търсенето към спазване на европейските изисквания. Това се отнася в по-голяма степен към спазване на екологичните изисквания, но също така и по отношение на изискванията към продуктите. По същия начин на пазара на труда ниските доходи и все още значителната безработица ограничават натиска от страната на предлагането по отношение на условията за труд.
Що се отнася до контролните органи, една част от дребните предприемачи най-вероятно разчитат да се оправят по втория начин. Ето защо при липсата на силни пазарни стимули в посока на въвеждане на европейските стандарти, спазването на европейските изисквания ще зависи главно от административния капацитет и професионален интегритет на различните инспекции. От това как те прилагат закона ще зависи дали изпълнението на европейските изисквания ще бъде конкурентно предимство или обратно, загуба на конкурентоспосбност.
Неправителствените организации също са в дълг на обществото.

На пръв поглед, като че ли има активни екологични и синдикални организации, организации за защита на потребителя, но техните действия все още са насочени повече срещу политиците отколкото срещу конкретните работодатели и производители, да не говорим за сектора на малкия бизнес. Държавата има своите отговорности в прилагането на закона, но отдавна публичният сектор не е непременно навсякъде прекият виновник за замърсяването на околната среда и нарушаването на изискванията за безопасност на труда или на продуктите.
Относителната незрялост на пазарните и обществените механизми, т.е. липсата на икономически стимули като двигател на въвеждане на европейските стандарти предопределя сравнително високия дял на административната принуда в краткосрочен план. Това пък увеличава риска от произволно прилагане на регулациите и използването им с корупционни цели. Дълг на контролните и регулаторни органи е да защитят потребителите, наетите и околната среда от бизнеса. В същото време отговорност на законодателя и управляващите е да защити бизнеса от административната дискреция при прилагането на закона. Разбира се практическото изпълнение на тази цел не е лесна задача, но е необходимо условие за да могат българските фирми да се конкурират като спазват европейските правила, а не като ги заобикалят.