Някои сигнали на пазарите не крещят - те шепнат. Но когато този шепот напомня за есента на 1987 г., струва си да се заслушаме. Нещо се случва в сянката на на пръв поглед обнадеждаващия възход - доларът се засилва, политическата реторика се изостря, а в периферията се прокрадва усещане за дежа вю.

В центъра на тази развиваща се сцена стоят двама актьори - Федералният резерв и президентската администрация. Сблъсъкът между желанието за по-ниски лихви и пазарната реалност започва да напомня на опасен пролог от миналото.

Доларовият индекс (DXY) отбеляза най-силната си седмица от октомври 2022 г. насам, заличавайки част от драматичния си спад от над 11% през първата половина на годината - най-лошото шестмесечно представяне от създаването му през 70-те години. На пръв поглед връзката между долара и борсовите индекси изглежда нееднозначна - S&P 500 постигна солиден ръст от над 6% по време на отслабването на долара. Но пазарът е многостранен звяр - понякога се изкачва заедно със силна валута, друг път - при отслабваща. Корелацията между долара и печалбите на компаниите е плаваща, почти хаотична. В един период тя е положителна, в друг - силно отрицателна. А статистическите зависимости се разпадат, когато реалността се зарежда с политика, емоции и страх.

1987 или когато шепотът стана крясък

Историята от октомври 1987 г. обаче не е просто статистика - тя е предупреждение. В навечерието на "Черния понеделник" доларът вече беше загубил около 7% от стойността си спрямо началото на годината. Но това, което наистина разтърси тогава пазарите, беше агресивната позиция на администрацията на Рейгън, която чрез министъра на финансите Джеймс Бейкър открито настояваше Федералният резерв да понижи лихвите - с ясната цел да отслаби допълнително долара. Намерението беше ясно: стимулиране на икономиката преди изборите през 1988 г. Но пазарът прочете друго - валутна война, загуба на контрол, бягство от риска. И резултатът беше катастрофален: Dow загуби 22.6% само за един ден.

Новият крипто "черен лебед": Какво трябва да знаете

Новият крипто "черен лебед": Какво трябва да знаете

Президент и първа дама замесени в мемекойн измама за стотици милиони долари

Днес, почти 40 години по-късно, сцената е различна, но атмосферата - до тревожна степен позната. Президент Тръмп отново настоява за по-ниски лихви, използвайки същия аргумент: икономиката се нуждае от подкрепа, доларът трябва да е по-слаб, Федералният резерв е твърде "строг". От другата страна Пауъл засега устоява, но пукнатините вече се виждат. Двама управители на Фед вече гласуваха против мнозинството, настоявайки за намаление. Пазарите веднага отчетоха това като сигнал - и цените на рисковите активи се повишиха, игнорирайки влошаващата се картина на пазара на труда и опасността от нова инфлационна вълна, предизвикана от тарифите и поевтиняващата валута.

Но дали този път е различен? Или отново подценяваме риск, който вече веднъж е показал на какво е способен?

През 1987 г. сривът не беше предизвикан от фундаментите. Икономиката не беше в рецесия. Фирмите печелеха. Пазарът дори изглеждаше стабилен, докато внезапно не изгуби доверие. Това, което отключи събитията, беше именно загубата на вяра в институционалния контрол. Когато правителството изглежда готово да използва долара като оръжие, а централната банка изглежда под натиск, инвеститорите започват да търсят изход. И точно тогава започва разпродажбата - не защото нещо конкретно се е случило, а защото всички решават, че може да се случи. И се случва.

Сцената днес е със същата драма, но с нови актьори

Днес обаче добавяме нови слоеве риск - структурни дефицити, рекорден дълг, геополитическо напрежение, уязвимост на потреблението. А над всичко това - пазар, който търгува на оценки, надхвърлящи дори тези от ерата на дотком балона. Технологичните акции, макар и печеливши, носят в себе си очаквания за съвършенство - и всяка изненада надолу би имала експоненциален ефект.

Затова аналогията с 1987 не е просто историческа препратка - тя е предупреждение от близкото минало, че когато политиката се опитва да надвие пазарните сили, последствията рядко са безболезнени. Слабият долар може да изглежда добре за износа и корпоративните печалби в краткосрочен план, но дестабилизира капиталовите потоци, повишава цените на суровините и подкопава доверието в дългосрочния валутен курс. Когато доларът пада не защото пазарите очакват мек цикъл, а защото това се налага политически, реакцията на облигации, акции и валутни резерви може да бъде далеч по-остра.

Кой ще е следващият "черен лебед" за глобалната икономика?

Кой ще е следващият "черен лебед" за глобалната икономика?

Защо Китай на този етап не е заплаха за хегемонията на САЩ?

Инвеститорите не обичат да се чувстват като статисти в чужд сценарий. А точно така започва да изглежда настоящата постановка - пазарът играе роля в спектакъл, режисиран от политици с цел изборна победа. И все пак - засега светлините не са изгаснали. Няма паника. Но усещането е като в тиха зала преди буря - сцената е подредена, актьорите са на място, а зрителите задържат дъха си.

Заключението не е, че непременно ще има срив. А че вече има предпоставки за такъв - ако нещо отключи верижна реакция. А в свят на алгоритми и пасивни стратегии, това отключване често не е плавно, а лавинообразно. Затова нека следим долара не просто като статистически индикатор, а като барометър на напрежението. И ако започне да пада рязко на фона на политически натиск за понижаване на лихвите - нека не повтаряме грешката от 1987 г., повтаряйки си "този път е различно".

Защото историята може и да не се повтаря. Но тя със сигурност римува.