За пълноправното членство в ЕС пряк път няма. Това е изречението, което през последните години, а и днес европейските политици повтарят на новите членки от Източна Европа и Турция.

Какво ще стане обаче, ако някоя от новоприсъединилите се държави изведнъж спре да изпълнява реформите, които са били започнати по пътя към пълноправното й членство? Отговорът, съдейки по последните административни промени в Централна Европа, е нищо особено.  

През октомври, полското правителство прие закон, който ще даде по-големи правомощия на политиците да избират висшестоящи държавни служители. Александър Смолар, който е бивш съветник на министър-председателя на Полша, споделя мнението си по отношение на закона, че това е красноречив „опит за елиминиране на възможността за назначаване на неполитически фигури по високите етажи на властта".

Полските държавни служители очакват новият закон да допринесе за повече нестабилност, тъй като бюрокративния апарат ще се сменя на всеки няколко години със смяната на правителствата. До момента десетки партийни функционери и приближени до тях си намериха престижни държавни длъжности в полската администрация.

За съжаление подобни политически действия не са изолирани, като и другите държави от първата вълна на разширение (2004 г.) страдат от пост-присъединителен синдром. През юни в Словакия се прие закон, който ще даде по-големи правомощия на политиците да регулират държавния сектор. Чешкото правителство пък на няколко пъти отложи гласуването на закон, който трябва да разпореди условията за назначаване и освобождаване на държавни служители. Едно е сигурно, въпреки усилията си, държавите от Източна Европя трябва да продължат да работят за подобряване на тромавата си административна машина.   

Според изследване проведено през 2004 г. от ЕС и ОИСР, управленските решения и методи в региона не отговарят на Западните стандарти. Политическото покровителстване над високопоставени държавни служители, ниското заплащане в добавка с огромни правомощия е сигурен път към увеличаване на корупцията. Сега две години и половина по-късно в част от държавите реформите напредват, но в някои като Полша и Словакия, старите навици доста бързо се завръщат.

Според „критериите от Копенхаген" приети през 1993 г., бъдещите ЕС членове трябва по безспорен начин да докажат, че са покрили политическите и институционални стандарти приети от съществуващите вече членки на съюза. Тази разпоредба дава изключителна власт на старите членове над новите кандидати, с цел бързото завършване на реформите. Проблемът в случая, е че в момента, в който станат пълноправни членки на ЕС, тази разпоредба вече няма влияние и Брюксел почти нищо не може да направи, ако реформите почнат да изостават.   

С две думи, веднъж приети в Съюза, държавите трябва да спазват стандартите наложени от Брюксел по отношение на основните икономически и социални сфери, но никой не може да ги задължи да спазват прозрачност и честност в държавните си администрации.

Решението не е в приемането на допълнителни ЕС закони, тъй като все повече членове на съюза се опасяват от предоставянето на прекалено големи правомощия на централната администрация в Брюксел. Според официални лица от ЕС, доста по-ефективни ще са дипломатическите мерки, които могат да бъдат наложени на „изоставащите" членове. Техните правителства може да се засрамят, че всичките им съседи са много по-напред от тях и да „запретнат ръкави".

За съжаление историята не помни ясно изразен пример на засрамил се политик. Италия, която е един от основателите на ЕС, е на 45-та позиция (първата позиция е на държавата с най-слаба търпимост към корупция) в изследването на Transparency International по корупционна зависимост. Най-лошото в случая е, че щом дори старите членки на ЕС не успяват да покрият собствените си критерии, какво ще стимулира новоприсъединилите се да продължат демократичните си реформи?