И Русия, и НАТО си вярват, че времето е на тяхна страна

И Русия, и НАТО си вярват, че времето е на тяхна страна, нямат желание и готовност за компромис или прагматизъм. Би било лесно да се разтревожите. Веднага след като генерал Къртис Скапароти, върховен главнокомандуващ съюзническите сили в Европа, предупреди, че най-голям риск е липсата на комуникация и взаимно разбиране между Москва и НАТО, заместник-министърът на външните работи на Русия Александър Грушко обяви, че цялото военно и политическо сътрудничество със Западния съюз е приключило, пише проф. Марк Галеоти в статия за TheMoscowTimes.

Това несъмнено не е окуражаваща или полезна новина, но наистина ли е път към потенциален конфликт? Или по-скоро симптом на свързано разединение в отношенията?

Самият Грушко достатъчно предсказуемо призна, че няма никакви съмнения защо отношенията между НАТО и Русия са в толкова ниска точка, като каза, че съюзът "отказа да приеме позитивна програма за отношения си с Русия."

От една страна, това е просто неискрено. Анексията на Крим, намесата в Донбас, тролингът, шпионажът и убийствата на Запад, всички те изключват всяка "положителна програма" и да изразяваш изненада от това е малко като крадец, който бърка в кутия за бижута, но се оплакваха, че не му предлагат чай и бисквитки.

Решителността да се представят всякакви кризи и разногласия в резултат на западна русофобия е една от най-познатите тактики, приети от Москва.

И все пак Грушко не греши напълно в някои отношения. Вярно е, че НАТО няма никаква представа как този застой може да свърши, освен ако руснаците са добри момчета и момичета: оттеглят се от Украйна и Донбас, спират намесата в западната политика и изоставят на техните съюзници и пълномощници като Асад в Сирия Мадуро във Венецуела.

Не бива да приемаме и цялата риторика на НАТО номинално. Когато, например, неотдавна генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг изнесе реч във Вашингтон, голяма част бе предназначена за политическо въздействие в рамките на Алианса.

В крайна сметка ключовият момент на Столтенберг е, че НАТО е добро за Европа и добро за Съединените щати. Във време, когато Турция купува руски ракети "земя-въздух" (дори с риск да застраши покупката на американски стелт F-35) и когато няколко страни от Южна и Източна Европа изглеждат съвсем слабо ангажирани спрямо взаимната защита, има нужда да се очертаят линии в пясъка.

Въпреки това НАТО наистина има притеснения. Руснаците обичат да посочват факта, че Западът ги превъзхожда в защитно отношение - 22 пъти, обяснява Грушко, но това отново е неискрено. По отношение на покупателната способност, руснаците получават значително повече за своята рубла, отколкото предполага сравнението на валутния пазар. Според оценка на Ричард Конъли, три пъти повече.

Освен това, непропорционален дял от тези разходи отива в отдалечени театри (особено ангажимента на САЩ за Тихоокеанския регион). И накрая, докато в дългосрочен план НАТО би могъл да използва по-голямата си съвкупност от военни части и икономическите си сили, за да отслаби Русия, силите на Москва са в много по-силна позиция да доминират през първите няколко седмици от всяка европейска война.

За НАТО Китай е новата Русия

Ако Европа се съсредоточи върху Русия, ще облекчи САЩ, да се концентрира в Азия

Руското изчисление е, че може да нямат много време, особено ако е в състояние да застраши с ядрени удари или по подобен начин да деактивира прецизните конвенционални, за да доведе до ранен край конфликт.

Разбира се, това по същество е теоретична възможност, най-лошият сценарий, но е и това, което трябва да обмислят планиращите отбраната. Изглежда, че няма нито причина, нито желание Москва да търси такъв конфликт, (точно обратното), но за тези държави-членки на НАТО, които имат исторически или географски причини да гледат на Русия с особена загриженост, е достатъчно да помислят, че Москва може да го направи.

Алтернативни възможности и обяснения, които могат да се считат за отворени или прагматични, все още не са открито обсъждани. Затова единствените политически планове на НАТО са тези, които се основават на западни предположения за потенциалната заплаха.

Кремъл искрено вярва, че Западът е враждебен, ангажиран да го лиши от статута на велика сила, която той чувства, че заслужава. Русия не се страхува сериозно от преки враждебни действия от страна на НАТО като цяло, но се страхува от опити да я разрушат и дестабилизират, вероятно като прелюдия за ограничени интервенции от страна на коалиция от народи, обединени от особено непримирима враждебност към Русия.

Поне толкова важно, легитимиращият разказ на сегашния режим се основава на твърдението, че светът е опасно място за Русия и руснаците и се изисква единство, дисциплина и саможертва.

По този начин Москва смята, че НАТО е враждебен съюз, който, ако не непременно агресивен, е движен от политически нужди, за да представи ситуацията по-зле отколкото е.

Също така НАТО като институция и повечето държави-членки наистина считат Русия за заплаха и това едва ли е трудно разбираемо, като се има предвид агресивната тактика, която Кремъл приема, макар и в голяма степен, защото счита, че е атакуван от по-богат и по-мощен съюз.

Образът на Русия като пряко военно предизвикателство също се превърна в мощен инструмент за насърчаване на единството, оправдаване на натиска за по-големи разходи за отбрана и възстановяване на трансатлантическите връзки. За тази цел НАТО често трябва да използва реторика, която преувеличава истинската природа на заплахата.

За съжаление, това са самоподдържащи се процеси, порочни кръгове на взаимна хипербола и истерия. Русия разглежда отговорите на НАТО, например позиционирането от НАТО на войски на алианса в Полша и Прибалтика, като предизвикателство. Тя реагира с повишена реторика и, чувствайки, че нейната възпираща способност се изпробва, реагира с някаква собствена инициатива, като преместване на допълнителни сили в Калининград.

НАТО, разтревожен от реакцията на Русия на това, което смята за ограничен и чисто защитен ход (както няколкостотин пехотинци тук или там не са нападателна сила) и избутани в политически императиви, представя това като нова заплаха. И така цикълът на движение и противопоставяне продължава, ускорен от остра реторика, използвана и от двете страни.

И двете страни твърдят, че биха искали да се намали напрежението и да се отворят комуникационните канали. Грушко иска своя положителен дневен ред; Скапароти мисли, че комуникацията е много важна част от възпирането и иска повече. В интерес на истината, и двете страни вероятно наистина искат това. Но как?

Също за съжаление и двете страни смятат, че времето е на тяхна страна. Западът вярва, че икономическият натиск и политическото недоволство ще насърчат Кремъл за компромис. Москва пък вярва, че разделенията и липсата на способност на демократичните общества да приемат разходите и да запазят фокуса, ще разделят западното единство.

Нито една от страните не смята, че другата ще приеме какъвто и да е компромис, който не е достатъчно ефективен, за да се предаде и ако двете вярват, че колкото по-дълго продължава конфронтацията, толкова по-голям е шансът за победа, няма вероятност да стигнат до напредък.

Какво може да преодолее безизходицата, без драматични политически промени от двете страни?

За съжаление, повечето инициативи в момента са политически неприемливи от едната или другата страна, независимо дали предлагат някакво меко признание за анексирането на Крим в замяна на оттегляне от Донбас, или изоставянето на претенциите на Москва към по същество нереалистичният и митичен статус на велика сила.

Трагедията е, че нито една от страните не смята, че сегашната конфронтация е твърде скъпа или опасна, за да не може да издържи, и така отсъства натиск за реална промяна, а пасивно-агресивният мач на взаимна нетърпимост и неразбиране ще продължи.

70 години НАТО и бъдещето на военния съюз

Да устои на развода между Европа и Америка и заплахите от Русия и Китай