Наскоро БНБ публикува информация за състоянието на платежния баланс за деветмесечието на текущата година. Могат да се формулират една добра и една лоша новина (Фигура 1).

Добрата новина е преобръщането на дефицита по текущата сметка (ДТС). Труден (почти невъзможен) проблем за решаване в близкото минало бе овладяването на ДТС. За 2007-2008 г. той достигна почти една четвърт от БВП, т.е. една четвърт от БВП напускаше страната във вид на нетни текущи плащания. Очаквано стартът на финансовата криза потисна ДТС и през 2009 г. той спадна до под една десета от БВП. Това, което може да се проследи от Фигура 1 за деветмесечието на последните три години, звучи невероятно - в първите девет месеца на 2010 г. е фиксиран нетен приток на чуждестранна валута в страната по линия на текущите разплащания. Подобна картина у нас в последните две декади се наблюдава (на годишна основа) единствено през драматичните 1996-1997 г., когато местната валута се обезцени 25 пъти (!) и преобърна външноплатежните структури.

 

Лошата новина е, че подобно преобръщане се наблюдава и при финансовата сметка. За времето след 1990 г. има само две години, в които се фиксира дефицит на финансовата сметка - 1991 г. и 1996 г. И двата случая имат своето логично обяснение. През предходните 2007-2008 г. излишъкът по финансовата сметка на платежния баланс (на годишна основа) е средно около 40% от БВП и пада до 6% през 2009 г. Този излишък финансира ДТС, така че остава чист нетен приток на чуждестранна валута, който попълва чуждестранните валутни резерви на страната.

През първите девет месеца на 2010 г. е фиксирано нетно изтичане на чуждестранна валута от страната и независимо от позитивната текуща сметка общият резултат е нетно изтичане на валута от страната в размер на 449 млн.EUR. То се финансира от чуждестранните валутни резерви. Подобно състояние не е устойчиво и при неговото продължително поддържане следва да се проявят неблагоприятни ефекти.

Логичен е въпросът какво предизвиква този драматичен обрат. На Фигура 2 може да се проследи поведението на главния виновник за наблюдаваната неблагоприятна динамика - основно външни заеми (частни) и депозити на нерезиденти в ТБ. През деветмесечието на 2008 г. постъпилите в страната чуждестранни валутни ресурси по линия на новоемитирани заеми на частния сектор са над 3 млрд.EUR, през следващата година се фиксира задържане почти нулев баланс), а през 2010 г. - позитивно нетно погасяване (изтичане на чуждестранна валута) в размер на повече от един милиард EUR. Подобен тип изтичане на капитал е и основната опасност от прекомерното нарастване на частния външен дълг, с което правителството задължително следва да се съобразява.

Сходна, но все пак преформатирана картина, се наблюдава и при депозитите на нерезиденти в ТБ.

Наблюдаваният обрат не се поддава на елементарно обяснение. Данъците у нас се поддържат на рекордно за ЕС ниско равнище, доходността на инвестициите е висока и въпреки това чуждестранният капитал проявява подозрителна въздържаност и заобикаля страната ни. Нетната печалба на банковата система у нас например за 2002 г. е 267 млн.EUR, а шест години по-късно вече е 5,2 пъти по-голяма, т.е. в рамките на този период бележи средногодишен прираст от почти една трета! Такава динамика не би могла да се поддържа другаде.

Видимо спада атрактивността на страната ни за чуждестранния капитал. Широко разпространеното предположение в макроуправленските среди у нас е, че ниското данъчно облагане ще привлече чуждестранния капитал. Медалът обаче има две страни. Дж.Робинсон формулира два въпроса, които трябва да бъдат поставени пред една система от предположения: Първо, дали те (предположенията) се възприемат чисто логически, и второ, дали съответстват на реалните факти. Видимо отговорът на втория въпрос за конкретното предположение е отрицателен. Н.Мински нарича такъв тип предположения героични (heroic assumptions).

Лауреатът на Нобелова премия по икономика за 1991 г. Р.Коус доказва убедително в своите изследвания, че преките разходи сами по себе си не предопределят и не обясняват поведението на инвеститора. Разковничето  е в отчитането на съпътстващите т.нар. трансакционни разходи. Те включват всякакъв вид разходи на човешки, времеви, материални и финансови ресурси, които конкретната ситуация изисква и предполага да бъдат направени, за да може цялостният производствен процес да се материализира успешно. Този вид разходи (в най-общ смисъл) съответстват на "триенето" в системата на управление на икономиката и на обществото. Величината на трансакционните разходи корелира със състоянието на институционалната уредба - качествено функциониращите институции намаляват трасакционните разходи и обратно.

Преките производствени разходи далеч не изчерпват всичко, което производителят и инвеститорът явно или неявно отчитат при своя избор.

Изводът, който макроикономическият елит следва да помни, е:

Никакви фискални стимули за привличането на чуждестранен капитал не могат да компенсират неприемливата и отблъскваща институционална среда.

Не е възможно стомашно-чревно заболяване да се лекува с ортопедични лекарствени средства.