Днес, трети декември, на индонезийския остров Бали се открива срещата на Рамковата конвенция на ООН по промяната в климата. Вече има и една новина, която радва  активистите: Австралия има нов премиер министър. Кевин Руд положи клетва и подписа предварителни документи за ратифициране на протокола от Киото, преобръщайки  политиката на предшественика си.

Действието на протокола, предназначен да ограничава емисиите от парникови газове, изтича през 2012 г. Емисиите на Австралия не са много значителни. Но решението на Руд даде импулс на политиците, събрали се в Бали, да изковат наследник на Киото. Същевременно се засилва натиска върху страни като САЩ и Китай, които до този момент се отклоняват от подписването на международен документ.

Всъщност, признава The Economist, очакванията за Бали не трябва да са твърде високи. Екологичните активисти и Европейския съюз, които в случая стоят заедно, дори не гледат към епохата след 2012 година.

Европейците и еколозите ще бъдат щастливи, ако дори само успеят да избягнат пречките, които могат да създадат САЩ, ОПЕК или развиващите се страни. Затова не е изненада, че на Бали няма да се реши нищо конкретно. Но предстои най-трудното - да с получи международно споразумение за намаляване ефектите от измененията в климата, което да се ратифицира от всички големи замърсители. Това няма да се случи, докато Америка не реши да въведе сериозни мерки за контрол на емисиите.

Но натискът на международния фронт може да приближи тези мерки. Това, което се случва на Бали, е от голямо значение - макар да не трябва да очакваме гръмки заглавия. Подписаната декларация най-вероятно ще е шифрована в дипломатическия език и разликата между успех и провал ще е невидима за неопитно око.

По следното може да се познае дали срещата в Бали е успешна: първото е някакво дългосрочно ангажиране на всички 192 членове на UNFCCC за справяне с проблема. Трябва да има някакъв вид цели - например температура, намаления на емисиите или концентрация на въглерод в атмосферата.

Второто е ангажимент от развитите страни да намаляват още повече емисиите си. ЕС вече се ангажира да ги намали с 20% под значенията от 1990 до 2020 година. Сегашната администрация на САЩ се противопоставя на задължителните цели, но може да се очаква държави като Япония да поемат ангажимент.

Трето - развиващите се страни. Те засега нямат намерение да се задължават да намаляват емисии. Но оптимистите се надяват Индия и Китай да предизвикат по някакъв начин САЩ. Ако новите икономики решат да въведат контрол на емисиите в някои сектори (вместо за цялата икономика, предложение на администрацията на Буш), САЩ ще трябва да запазят лицето си и да направят нещо. В крайна сметка Америка не подписа документа от Киото, тъй като развиващите се икономики също отказаха да сторят това.

Всичко това са познати неща за загрижените за климата. Но има една област, в която може да с постигне пробив: обезлесяването. Протоколът от Киото установи Механизъм за Чисто Развитие (CDM), според който развиващите се страни, намаляващи промишлените емисии, могат да продадат намаленията на богатите страни. Но няма стимул, който да накара развиващите се страни да спрат да изсичат горите си и общите емисии парникови газове нарастват с около 20%годишно заради изсичането на горите.

Група от богати на гори страни лобира да започне да им се плаща, ако спрат да изсичат горите си.

Инициативата среща сериозна опозиция, не само от хората, които изтъкват, че е опасно да се плаща някому да не прави нещо. Бразилия, където има най-много тропически гори и натискът върху тях е най-силен, също се противопоставя на подобна идея. Според Бразилия наводняването на пазара с въглеродни кредити, този път от горите, ще подбие цената и ще разруши действието на механизма CDM.

Може да се каже, че напоследък Бразилия гледа по-сериозно на проблема за обезлесяването и за промяната в климата, позицията на страната по екологичните въпрос се е смекчила. Така че сега горите излизат на дневен ред: да с спре изменението в климата без да се спре изсичането на горите не е възможно.

И все пак дори за обезлесяването няма да има конкретно съглашение. По-скоро трябва да очакваме - в езика на ООН - ангажимент за създаване на механизми, които разубеждават страните да изсичат тропическите си гори. Международната дипломация е отвратително бавно нещо, но все пак подобни международни съглашения вероятно са необходимата първа крачка напред.