“Когато хората престанат да уважават своята държава”

"Какво ставаше с държавата ни, с хората ни, с децата ни?"

Никога в България не е имало толкова много леки коли и толкова много луксозни, скъпи прескъпи автомобили. Няма спор - скъпите автомобили в една бедна страна са белег на отчайваща първенющина. Никога в София не е имало толкова много ресторанти, кръчми, кафенета, сладкарници и толкова малко книжарници. Но всички кръчми са пълни, всички кафенета са пълни! И това е така не само в столицата. Вижте Пловдив, вижте малките градчета - Гоце Делчев например. Че дори и в село Ковачевица, която няма повече от петдесет местни жители, отвориха три кръчми, а когато аз дойдох тук, нямаше ни една и ракията се продаваше на чашки в магазина.

По улиците на градовете щъпукат хиляди хора с мобифони на ухото. Но разговорите с мобилните телефони струват десетки левове на месец. А притежателите на такива телефони са вече близо милион. Това означава, че българите харчат десетки милиони, ако не и стотици, за да разговарят помежду си. Някога бай Митко, пощаджията в Ковачевица, дълго и напразно монотонно подвикваше: - Маро, Мароо, Мароо в телефонната слушалка с абсурдното желание да се свърже с телефонистката от съседното село ... Мара беше блян, Мара не съществуваше ...

И въпреки всичко българите обедняват. Държавата ни опустяваше, буренясваше, хващаше паяжини. Сигурно много нейни граждани я лъжеха, крадяха я, криеха печалбите си - тази държава това и заслужаваше. Прeд очите й се изсичаха горите и се изнасяше дървения материал, без в хазната да влезе един лев, някога солунската митница е била лелеяна мечта, сега, пред очите на държавата, митничарите си строят курорти. Пред очите на държавата престъпници се освобождават от затвора, мошеници се оставят на свобода, хайдуци режат кабелите от високото напрежение, понякога се изпържват, но не спират, защото пред очите на държавата те продават плячката си на търговци, на които пък държавата им позволява да купуват крадената мед. Пред очите на държавата българинът започна да мърси земята си, пътищата си, реките си и нехае, че един ден ще се задуши в собствената си мръсотия. Той вече не признава наредби, не признава правилници, не признава съседа си, не признава ни власт, ни ред. Защото държавата е сляпа, защото държавата я няма, защото изобщо нейната мама. И пак повтарям думите на Булат Окуджава: "Царствата погиват, когато хората престанат да уважават своята държава!"

Георги Данаилов. "Доколкото си спомням". Издателство Абагар, Велико Търново, 2002. Стр. 657 - 658