Всяка стъпка, предприета от властите през последните пет години бе направена така, че да се подкрепи икономиката и да се спаси финансовата система от колапс. Оказва се обаче, че общият ефект от това е постепенната национализация на пазарите. Така започва статия в новия брой на британското списание The Economist, озаглавена Национализацията на пазарите.

Централните банки вече са най-големите играчи на пазарите където се търгуват правителствени облигации, издадени от най-развитите държави. Капиталовите пазари изглежда се „ококорват" само, когато централните банки увеличават паричното предлагане. На този фон търговски банки в различните страни изключително много разчитат на косвена или пряка държавна подкрепа.

Но нека обърнем първи внимание на банките. Както всички знаем, те съществуват, за да се разпределят средства от вложителите  към кредитополучателите, като този поток обикновено е от домакинствата към компаниите. Но модерните банки набират средства не само от депозитите на дребно, а и също така от пазарите. До 2007 г. европейските банки са били в състояние да заемат по-евтино от пазарите, отколкото много  корпоративни кредитополучатели, които са имали топ инвестиционен рейтинг.

За последните пет години обаче лихвите, които банките плащат за получения от тях ресурс, са много по-високи от тези в реалния сектор. Точно тук изниква важният въпрос за ролята на банките като посредници.

За да бъде тази роля на посредник поддържана, бяха излети огромни порции ликвидност от централните банки към търговските кредитни институции, като последната подобна голяма операция беше дългосрочното кредитиране на много европейски банки от Европейската централна банка (ЕЦБ).

От 19 век досега централните банки са играли роля на кредитори от последна инстанция, но те са я изпълнявали само в моменти на паника, като са отпускали средства само за кратки периоди.

ЕЦБ даде зашеметяващите 1 трилион евро (1.3 трилиона долара) за срок от три години на европейските банки в края на декември 2011 г. Очакванията са, че тези заеми могат да бъдат рефинансирани чрез частния сектор до 2014 или 2015 година. Надеждите, които са свързани със съживяването на частния сектор, изглеждат по-скоро прекалено оптимистични на фона на това, че вече пет години на банките им е трудно да намерят достъп до ресурс.

Практика е търговските банки да получават заеми от централните банки и понякога от правителствата, като по този начин се намалява зависимостта на финансовата система от частния капита. Балансът в Европа показва, че няколко страни са значителни длъжници на ЕЦБ, а Германия, Финландия и Люксембург са нетни кредитори.

В интерес на истината трябва да се каже, че пазарът на суверен дълг никога не е бил напълно свободен от влиянието на централните банки. На този пазар се осъществява една игра, в която централната банка често помага на правителството при „определяне" на лихвите при нови емисии на държавен дълг. Такъв метод са т. нар. количествени улеснения, при които централната банка изкупува правителствен дълг от вторичния пазар (частния сектор) с „новонапечатани" пари.

Към този момент Bank of England например притежава почти една трета от държавните ценни книжа (Gilts), издадени от Великобритания. Ефектът от това за пазарите е, че лихвите по държавните ценни книжа не са резултат от баланса между предлагането и търсенето от частния сектор.

Този пазар не е единственият, който се „изкривява" поради участието на правителства и централни банки. Много страни явно или скрито водят политика за подценяване на националните си валути чрез различни интервенции на пазарите.

Като страничен ефект от всичко това видяхме и покачване на цените на акциите на международните фондови пазари, което беше приветствано от президента на Федералния резерв на САЩ Бен Бернанке.

С целия този „шум" по пазарите, внесен от участието на официалните власти в него, е трудно да се определи какво точно ни казват пазарите.

Дали ниските лихви по правителствените ценни книжа на Великобритания показват, че инвеститорите одобряват програмата за намаляване на бюджетния дефицита или точно обратното. А именно, че правителството си има насреща купувачи на дълг, които да му осигурят евтин ресурс, а от там и по-свободна фискална политика. Но „благодарение" на програмите за количествени улеснения на пазарите им е трудно да бъдат стабилни.

Чрез количествените улеснения банките се активизираха на пазарите на държавен дълг и получиха нова възможност за достъп до ресурси с ниска лихва. С този евтин ресурс банките продължават да купуват дългови книжа, издадени от правителства, които плащат по-високи лихви. В действителност това е прикрито субсидиране на банковия сектор.

Възможно е дори тези операции да се увеличат заради новите регулации, които ще принудят банките да имат „магазин" с ликвидни активи, от които голяма част - суверенни облигации.

В тази финансова последователност някъде се появи и новата още по-силна симбиоза межди банките и правителствата - едните купуват суверенни книжа, а другите наливат капитал, когато кредитните системи са пред банкрут.

Може би това се прави, за да се предотврати нова депресия, но историята е показала, че когато правителствата влязат в определен сектор, за тях е трудно след това да се изтеглят от него.

Като се имат предвид влошените перспективи, е трудно да си представим обстоятелствата, при които ликвидната подкрепа за банките ще бъде оттеглена, както и кога ще бъде преустановена политиката за ниски лихви. Това е нова финансова и икономическа ера, пише в заключение списание The Economist.