Дали сегашната криза е повратен момент, показващ залеза на финансовия капитализъм и пазарно-ориентирана глобализация, доминирани от Запада,  от една страна и възход на протекционизма, регулациите и азиатското надмощие, от друга?

Или ще бъде определена от историците, като събитие с малко значение, причинено от алчни глупаци?

Според Мартин Улф и FT отговорът е някъде по средата. Това не е нито Голямата  депресия, нито  крахът на социализма от 1989 година.

Но в същото време дава важни отговори за това какви са дисбалансите и недостатъците в глобален мащаб на сегашния икономически модел.

Първо, когато САЩ настинат всички останали се чувстват сериозно болни. Второ, това е най-тежката икономическа криза от 1930-те. Трето, кризата е световна, с особено тежко влияние върху страните, чиито икономически модели са насочени към износа на произведените стоки или които разчитат в твърде голяма степен на нетния внос на капитали.

Четвърто, политиците предприеха най-агресивните фискални и парични стимули, виждани някога, за да преодолеят тази криза. И накрая, това усилие донесе известен успех: доверието се връща, а спадът на икономиката се забавя.

Както Жан-Клод Трише, президент на Европейската централна банка, отбеляза, световната икономика е близо "до точката на обръщане" на тренда.

Може също така да се предположи, че САЩ ще поведат възстановяването, като щатите отново ще изпреварят водещите Кейнсиански страни и че Китай, с огромните средства, който налива за стимулиране на растежа, ще се превърне най-успешната икономика в света.

Но има най-малко три важни неща, които не знаем. Докога изключително високите нива на задлъжнялост и намаляваща нетната стойност ще генерират постоянно нарастване на спестяванията на домакинствата, ерозирайки желанието на потребителите в САЩ да харчат парите си? Колко дълго може да продължи сегашното положение на фискални дефицити преди пазарът да потърси по- висока компенсация за риска? Ще могат ли инженерите на политиката на централните банки да намерят изход от прилаганите сега неконвенционални политики, които да не носи инфлационен риск?

Във финансовия сектор, доверието се връща, като спредовете между пазарната стойност  на сигурните и рисковите активи намаляват с възстановяването на пазарите. Американската администрация даде на банковата система в САЩ уверение за оздравяването й. Но балансите на финансовия сектор се раздуха балонообразно през последните десетилетия и платежоспособността на длъжниците е нарушена.

Въпреки това може да се предположи, че финансирането ще започне да се възстановява през следващите години, но дните на слава и възход за сектора ще останат добър спомен за десетилетия, най-малко на Запад.

Но в същото време не се знае колко далеч е стигнал процесът на дилевъридж и от тази гледна точка, колко още ще продължи  процесът на свиване на балансите на икономиката.

Не е ясно и доколко успешно финансовия сектор ще се опита да наложи по-ефективни регулаторни режими. Политиците трябва да са си взели поука от необходимостта от спасителни финансови системи и ограничаване на институциите, който се считат за твърде големи, за да фалират, но частните интереси все пак може отново да се окажат по-силни от общата необходимост.

А дали капитализмът ще оцелее като система? Да. Посоката на прехода на Китай и Индия към пазарна икономика остава непроменена от кризата, въпреки че и двете страни се сблъскват със отслабване на потока на външните инвестиции.

В същото време защитниците на  свободния пазар ще настояват, че причините за кризата трябва да се търсят в регулаторите, а не на пазарите. Има голяма истина в това: банките, в края на краищата са най-регулираните финансови институции. Но този аргумент няма политическа подкрепа. Желанието за доверие към свободната игра на пазарните сили в областта на финансите е ерозирано от кризата.

Въпреки това не може да се счита, че ерата на доминиран от пазарна икономика модел е минало. Развиващите се страни, както винаги, са готови да се адаптират към пазарната икономика в рамките на собствените им традиции. Но те ще направят това по-уверено, след като кризата разклати хегемонията на англосаксонския модел. Както Мао Дзедунг би казал: "Нека хиляда капиталистически цветя разцъфтят". Свят с много капитализми ще бъде сложен, но и даващ повече възможности.

По-ясни са последиците за глобализацията. Масивното инжектиране на държавни средства има частичен антиглобализационен ефект за финансовия сектор, водейки до по-тежки разходи за развиващите се страни. Правителствената намеса в подкрепа на индустрията има силен националистичен оттенък, като някои политически лидери са готови да поставят много сериозни ограничения за свободната търговия.

Повечето развиващи се страни ще се насочат към общоприетата в такава ситуация стратегия, на натрупване на масивни резерви в чуждестранна валута и ограничаване на дефицита по текущата сметка. Това вероятно ще генерира нов кръг от дестабилизиращи глобални "дисбаланси", които са неизбежен резултат от несъвършенствата на международната валутна система. От тази гледна точка е неясно до каква степен ще бъде ограничен процесът на глобализация, от последствията от кризата, но ефектът ще е временен.

Държавата в либералните развити икономики, междувременно се върна като фактор на пазара, но тя изглежда изпаднала във все по-голяма степен в несъстоятелност. Съотношение на публичния дълг към брутния вътрешен продукт вероятно ще се удвои в много напреднали страни: фискалният ефект на голямата финансова криза, чиято цена може да се окаже толкова висока, колкото и на голяма война. Това е бедствие, което правителствата на бавно развиващите се напреднали икономики не могат да си позволят да повтарят в рамките на едно поколение. Наследството от кризата ще ограничи фискалната щедрост. Усилията за консолидиране на публичните финанси ще доминират в политиката в продължение на години, а може би и десетилетия. Държавата се върна, да, но заемайки ролята на куче пазач, а не на голям прахосник.

Последно, но не и по важност, какво означава кризата за глобалния политически модел? Рецесията и сривът на кредитните пазари до голяма степен показаха три неща.

Първо, че митът, че Западът е ненавиждан от останалите, понеже знае как да управлява сложни финансови системи, беше разбит от кризата, която разклати силно престижа на САЩ по света, въпреки че тонът на новия президент определено помогна да се редуцира негативния ефект.

Второ, че развиващите се страни и преди всичко Китай стават все по-влиятелни играчи, както беше и на срещата на групата на 20 водещи страни В Лондон. Развиващите се страни вече са жизненоважни елементи в световната политика.

Трето, видимо е, че се полагат усилия за засилване на влиянието на глобалните институции, особено с увеличените средства за финансиране на Международния валутен фонд и дискусията за промяна на разпределението на правото на глас във фонда.

Ние все още можем само да предполагаме колко радикални ще се окажат промените в световната политика. САЩ вероятно ще засилят позициите си на абсолютен лидер, опровергавайки заблудите за многополюсен модел, поне за известно време.

Отношенията между САЩ и Китай ще стават все по-важни, като и Индия чака да заеме полагащото й се място на глобалната политическа сцена. Относителната тежест и икономическа мощ на азиатските гиганти изглежда ще нараства. Европа, в същото време, не е преминава през "добра криза". Нейната икономика и финансова система се оказаха много по-уязвими, отколкото мнозина очакваха.

И така, явно е, че тази криза ускори някои тенденции и показа липса на устойчивост на други, като нарастването на кредитите и дълга. Тя определено подкопа репутацията на икономистите и ще остави горчиво наследство на света. Но едва ли ще маркира исторически вододел в глобалното развитие.