Янис Варуфакис е бивш министър на финансите на Гърция, а в момента е професор по икономика в Университета в Атина. Коментарът е публикуван на Project Syndicate.

Когато Голямата депресия последва катастрофалния срив на пазара в САЩ през 1929 г., почти всички признаха, че капитализмът е нестабилен, ненадежден и предразположен към стагнация. В десетилетията след това обаче тази гледна точка се промени коренно.

Следвоенното съживяване на капитализма, и особено при втурването към глобализация след края на Студената война, възстанови вярвата във възможността на пазара да се саморегулира.

Днес, едно дълго десетилетие след световната финансова вярва, тази вяра отново е разрушена заради природното предразположение на капитализма към стагнация. Възходът на расисткото дясно, фрагментацията на политическия център и нарастващото геополитическо напрежение са просто симптоми.

Една балансирана капиталистическа икономика изисква магическо число под формата на реална (изчистена от инфлацията) лихва. Магическо е, защото то трябва да убие две много различни птици, които летят в две много различни небеса - с един камък.

Първо, то трябва да балансира търсенето на служители от работодателите и съществуващото предлагане. Второ, то трябва да изравни спестяванията и инвестициите.

Ако магическото число не се справи с първата задача, изпадаме в безработица, загубен човешки потенциал и бедност. Ако не повиши нивото на инвестициите до това на спестяванията, идва дефлацията, която подхранва още по-голям спад на вложенията.

Изисква се огромна вяра, за да приемеш, че това магическо число съществува, или че дори да е така, общите ни усилия ще постигнат реална лихва, близко до него.

Как привържениците на свободния пазар се убеждават, че съществува такова число (например, 2%), което ще накара инвеститорите да вложат средствата си в инвестиции и ще убеди работодателите да наемат всеки, който търси работа?

Вярвата във възможността на капитализма да генерира такова магическо число идва от Милтън Фрийдман, който казва, че ако една стока не е в оскъдни количества, то тя няма стойност и цената ѝ трябва да е нула. И в този смисъл, ако цената не е нула, то тази стока е дефицитна и трябва да има цена, при която съществуващото количество от нея да бъде разпродадена. По подобен начин, ако заплатите не са нула, то всички, които искат да работят на заплата, ще си намерят работа.

Ако приложим същата логика към спестяванията и приемем, че всички пари могат да финансират производството на машини, които да произвеждат ценни предмети, трябва да има достатъчно ниска лихва, при която някой да заеме всички спестявания и с печалба да ги построи.

Според Фрийдман, реалната лихва може да достигне, и то от само себе си, магическото ниво, което елиминира безработицата и излишните спестявания.

Ако това бе вярно, капитализмът никога нямаше да стагнира, освен при намеса на правителство или синдикати. Разбира се, това не е вярвно по три причини.

Първата е, че това число не съществува. Втората е, че дори да съществуваше, няма механизъм, по който да го достигнем. И трето, капитализмът има обичайна склонност да узурпира пазарите чрез засилване на това, което Джон Кенет Галбрайт нарича подобна на картел "техноструктура".

Ситуацията, в която се намира Европа днес, демонстрира липсата на това магическо число. Финансовата система на ЕС държи до €3 трилиона спестявания, които не биват инвестирани продуктивно, въпреки че лихвата за депозити на Европейската централна банка е -0,4%. Междувременно излишъкът по текущата сметка на ЕС през 2018 г. достига невероятните €450 милиарда. За да бъде елиминиран излишъкът, заедно с този на спестяванията, лихвата трябва да падне до поне -5% - число, което ще унищожи европейските банки и пенсионните фондове с едно мигване.

Оставяйки настрана липсата на магическо число, естествената склонност на капитализма към стагнация отразява и провала на паричните пазари.

Привържениците на свободния пазар приемат, че всички цени магически се нагодяват, за да отразят реалната стойност. В реалността това обаче не е така. Когато инвеститорите разберат, че Федералният резерв или Европейската централна банка обмисля да обърне посоката и да не увеличава лихвите, те се притесняват, че това може да означава по-лоша прогноза за търсенето. Затова, вместо да увеличат инвестициите, те ги намаляват. И се фокусират върху придобиванията и сливанията, които усилват мощта на техноструктурата да наглася цени, да понижава заплати и да купува акциите на собствените си компании, за да повиши бонусите си.

И така излишните спестявания растат още повече, а цените не успяват да отразяват релативния недостиг - или за да бъдем по-точно, единственият недостиг, който цените, заплатите и лихвите отразяват е недостигът на търсене за стоки, труд и спестявания.

Впечатляващо е колко много привържениците на свободния пазар не вярват на фактите. През 70-те те предвиждаха, че безработицата ще изчезна, ако инфлацията остане ниска. Когато през 80-те безработицата остана висока въпреки ниската инфлация, те обявиха високият брой безработни за "естествен".

По подобен начин днес те смятат, че инфлацията, която не расте въпреки ниската безработица и ръста на заплатите, е "естествена".

Но капитализмът има една естествена тенденция: стагнация. Както всички, тя може да бъде преодоляна чрез стимули. Единият е пищно наливане на средства, което ще произведе невероятен ръст в средносрочен план за сметка на дългосрочно главоболие.

Другият е по-устойчив: управляван от политици и подобен на действията след Втората световна война. Но във време, в което политиката е толкова счупена, колкото и финансовия сектор, светът не се е нуждаел повече от посткапиталистическа визия никога преди.