2020-те започват да приличат повече на 70-те години, отколкото пазарите искат да признаят!

Един от най-опасните навици на финансовите пазари е склонността дългият цикъл да бъде възприеман като постоянна реалност. Инвеститорите постепенно започват да приемат доминиращите условия на дадена епоха не като временна макроикономическа структура, а като естествен закон. Тази психологическа трансформация обикновено е най-силна именно към края на големите цикли, когато средата вече започва да се променя под повърхността.

Точно това прави настоящото десетилетие толкова важно.

В продължение на почти петнадесет години глобалните пазари функционираха в изключително необичаен режим, характеризиращ се със структурно ниска инфлация, почти нулеви лихви, агресивно наливане на ликвидност от централните банки, ускоряваща се глобализация и почти непрекъснато поскъпване на финансовите активи.

В тази среда инвеститорите многократно бяха възнаграждавани за това, че държат дългосрочни растежни активи, технологични компании и бизнес модели, чиито оценки зависеха по-малко от текущата печалба и повече от очакванията за бъдещи парични потоци.

Облигациите също се възползваха от падащите доходности, което създаде един от редките периоди в съвременната история, в който и акциите, и дълговите инструменти можеха да растат едновременно за продължителни периоди.

Тази среда оформи цяло поколение участници на пазара.

Проблемът е, че макроикономическата архитектура, която поддържаше този свят, може вече да не съществува в същата форма.

Вървят ли пазарите към балон? Да, но не навсякъде и не по един и същ начин!

Случващото се започва да прилича на познати исторически модели

Графиката, сравняваща най-добре представящите се класове активи през различните десетилетия, показва нещо, което пазарите често забравят по време на продължителни бичи цикли: лидерството между отделните активи се променя драматично, когато се променят инфлационните режими, геополитическите условия и паричната среда. Победителите в една епоха много често се превръщат в изоставащи в следващата, докато пренебрегвани дотогава сектори внезапно стават стратегически доминиращи.

Източник: iStock

Най-неприятният извод от тази историческа перспектива е, че настоящото десетилетие все повече започва да наподобява структурните условия на 70-те години, а не ликвидно-зависимата среда, с която инвеститорите свикнаха през 2010-те.

Това сравнение първоначално звучи пресилено, защото съвременната икономика изглежда технологично по-развита, по-дигитализирана и по-глобализирана от света преди половин век. Но структурно приликите стават все по-трудни за игнориране. Инфлацията отново се превръща в постоянен фактор, а не във временна аномалия.

Суровинните пазари отново са силно зависими от геополитическото напрежение. Правителствата се връщат към индустриалната политика чрез субсидии за полупроводници, енергийна сигурност, военни разходи и инфраструктурни програми. Веригите за доставки стават по-малко оптимизирани и по-дублирани, което повишава устойчивостта, но и структурно увеличава разходите. Пазарът на труда остава по-напрегнат, отколкото централните банки очакваха.

Фискалните дефицити продължават да се разширяват дори извън рецесионни периоди. И може би най-важното — политическата толерантност към продължителна икономическа болка изглежда значително по-ниска от тази в предишните инфлационни цикли.

Тази комбинация променя начина, по който се движи капиталът.

30-те години показаха какво се случва, когато икономиките се сринат под натиска на дефлация и финансово свиване. Акциите носят отрицателна годишна доходност, имотите страдат, а инфлацията става дълбоко отрицателна, тъй като търсенето се срива в глобален мащаб. В подобна среда финансовото оцеляване става по-важно от растежа, затова облигациите и златото се представят по-добре от рисковите активи. Капиталът търси стабилност, а не експанзия.

40-те години представляват почти пълно обръщане на тенденцията, движено от военна мобилизация, държавна намеса и индустриално възстановяване. Държавните разходи експлодират, инфлацията рязко се ускорява, а реалните активи започват да растат агресивно, защото правителствата променят икономическите системи чрез директна намеса. Инвеститорите, останали в дефанзивно мислене от предходното десетилетие, се оказват позиционирани за грешния режим.

50-те години се превръщат в една от най-силните епохи за акциите в модерната финансова история, защото няколко мощни фактора се подреждат едновременно. Производителността расте, демографията подкрепя експанзията, индустриалното производство се ускорява, а инфлацията остава относително контролирана. Акциите носят близо 20% средна годишна доходност и изпреварват драматично останалите класове активи. Именно тогава се формира модерната вяра в акциите като основен механизъм за дългосрочно натрупване на богатство.

60-те години изглеждат стабилни на повърхността, но под нея вече започват да се формират основите на следващия инфлационен цикъл. Фискалните разходи нарастват, паричната дисциплина постепенно отслабва, а системата от Бретън Уудс започва да показва структурна нестабилност. Пазарите все още носят положителна доходност, но макроикономическият баланс вече се разклаща.

След това идват 70-те години, които променят инвестиционния свят.

Петролните шокове от това десетилетие не са просто енергийни събития. Те представляват загуба на парична стабилност и икономическа предвидимост. Инфлацията рязко се ускорява, докато растежът се забавя, създавайки токсичната комбинация, известна по-късно като стагфлация. Традиционните финансови активи започват да страдат, защото инфлацията унищожава реалната стойност на фиксираните парични потоци, а икономическата несигурност свива оценките на акциите.

Графиката показва този преход с почти болезнена яснота.

Източник: iStock

Златото носи близо 29% средна годишна доходност през 70-те години, изпреварвайки драматично акции, облигации и кеш.

Недвижимите имоти също се представят силно, защото инвеститорите започват да търсят активи, свързани с реална стойност и ограничено предлагане, а не финансови обещания, деноминирани в обезценяваща се валута. Облигациите, считани дотогава за сигурни, се превръщат в структурно опасен актив, защото инфлацията постепенно унищожава покупателната способност.

Именно затова настоящата среда е толкова важна.

За първи път от десетилетия пазарите отново са изправени пред възможността инфлацията да остане структурно по-висока много по-дълго, отколкото централните банки очакваха първоначално.

"Следващите години ще са период на по-висока инфлация"

Все по-често се чува, че липсват силни лидери, включително и в България, коментира пред Money.bg Петър Славов

Светът след 2008 г. научи инвеститорите да вярват, че инфлационните шокове са временни, че централните банки винаги връщат стабилността бързо и че финансовите активи неизбежно се възстановяват при връщане на ликвидността. Историята обаче показва, че инфлационните преходи рядко приключват бързо, защото засягат дълбоки структурни механизми в икономиката.

80-те години представляват точно обратната динамика. Агресивното повишаване на лихвите от Пол Волкър възстановява доверието в паричната стабилност, макар и с цената на тежка икономическа болка. След като инфлационните очаквания се сриват, финансовите активи навлизат в многодесетилетен цикъл на растеж, подкрепен от падащи лихви, глобализация, технологична производителност и нарастваща финансова експанзия.

90-те години допълнително засилват този модел. Технологиите ускоряват производителността, глобализацията се разширява агресивно, а инфлацията остава ниска въпреки силния икономически растеж. Инвеститорите постепенно започват да вярват, че развитите икономики структурно са "решили" проблема с инфлацията.

2000-те обаче показват колко крехко е това убеждение. Балонът при технологичните акции и глобалната финансова криза демонстрират, че финансовият излишък неизбежно създава собствена нестабилност. Акциите носят слаба или отрицателна реална доходност за десетилетието, докато златото отново се превръща в един от най-силните активи в света.

След това идват 2010-те — може би най-изкривеното финансово десетилетие в съвременната история. Ултраниските лихви и количествените улеснения тласкат инвеститорите агресивно към рискови активи, докато волатилността остава почти постоянно потисната. Технологичната концентрация се засилва дотолкова, че диверсификацията започва да изглежда ненужна.

2020-те вече поставят този модел под въпрос.

Инфлацията остава значително по-висока от средната за предходното десетилетие. Енергийните пазари продължават да реагират бурно на геополитическо напрежение. Чувствителността към суровини се завръща в глобалната икономика. Военните разходи растат едновременно в множество региони. Правителствата започват да поставят стратегическата автономия над максималната ефективност.

Това не са временни циклични колебания.

Това са признаци на структурен преход.

Именно затова настоящото десетилетие започва психологически и икономически да напомня на 70-те години, въпреки че технологичната среда е напълно различна. Инвеститорите постепенно навлизат в свят, в който реалните активи, ценовата сила, геополитическото позициониране и икономическата устойчивост могат да станат по-важни от финансовото инженерство и далечните прогнози за растеж.

Най-важният извод от графиката не е, че един конкретен клас активи винаги печели по време на инфлация. Истинският урок е, че всеки макроикономически режим променя самата йерархия на капитала. Инвеститорите, които не разпознаят навреме промяната на режима, почти винаги остават позиционирани за предишния цикъл.

А именно това изглежда е рискът днес.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.