Преди 25 години, на 15 декември 1995 г., петнадесетте държавни ръководители на тогавашните страни членки на Европейския съюз решиха на среща на съвета в Мадрид да кръстят бъдещата обща валута "евро" и да я пуснат в обращение на 1 януари 1999 г. - първоначално като разчетна валута с фиксирана обменна стойност, припомня икономистът Филип Багус. Реалното му пускане в обращение се случи през 2002 г. Дания, Великобритания и Швеция обаче не го приеха и запазиха националните си валути, които използват и до ден днешен.

Полша, Чехия и Унгария, които се присъединиха през 2004 г., също яростно се съпротивляваха да се откажат от злотата, короната и форинта за сметка на еврото. Изначално съществуваха два възгледа каква точно трябва да е фиатната валута, емитирана от Европейската централна банка. Еврото беше представено на силно скептичните германци като наследника на дойче марката. Уж то нямаше да се използва за директно финансиране на правителствените бюджети, но много германци се опасяваха, че именно те ще трябва да плащат огромните дългове на южните страни.

Затова в началото на Европейската централна банка беше забранено директно да изкупува правителствен дълг, въпреки че тя приемаше държавни ценни книжа като обезпечение по банковите кредити от ден първи. Освен това Маастрихският договор, подписан през 1992 г., включваше клаузата за забрана на бейлаутите (член 125 от Договора за функциониране на Европейския съюз), според която страните членки не отговарят за дълговете на други страни членки. Тео Вайгел от Християн-социалния съюз, който беше министър на финансите на Германия по това време, обеща, че еврото ще е силно като марката.

Днес обаче сме много далеч от "германско" евро, тъй като второто гледище за единната валута постепенно печелеше все повече позиции през годините. Френско-италианската или средиземноморската представа за еврото разглежда паричната политика като инструмент, с който фантазиите на фискалната политика могат да се осъществят. Според този възглед централната банка е подчинена на финансовото министерство.

Но двете противоположни позиции за еврото нямаше как да не доведат до конфликти. Всъщност докато златният стандарт подпомага международното сътрудничество и мира, единната фиатна валута постоянно е източник на конфликти. А компромисите, постигнати при тях, правят еврото все по-средиземноморско.

Падението му започна през 2010 г. с директното "спасяване" на свръхзадлъжнялата Гърция, когато клаузата против спасяването на отделни държави беше игнорирана. След това френският президент Никола Саркози настоя за създаването на Европейския механизъм за финансова стабилност, който първоначално трябваше да е временен феномен. Разбира се, Германия беше против подобно решение.

Европейската централна банка след това започна да изкупува правителствени облигации на страните от еврозоната на вторичните пазари - отново уж временна мярка. Тя обаче продължава да се наблюдава и до днес, като централната банка все още изкупува огромни количества правителствен дълг чрез програмите си за количествени улеснения. Съвсем скоро ЕЦБ удължи и увеличи програмата си за изкупуване на дълг с още 500 млрд. евро.

Германия също беше против тази следваща стъпка, при която Европейският механизъм за финансова стабилност се превърна в безкраен фонд за спасявания на страни - Европейският стабилизационен механизъм. Фондът може да финансира европейски страни, които на практика не могат да се финансират на пазарите. Все пак Германия настоя средствата по заемите да бъдат обвързани с изисквания за реформи, въпреки яростната съпротива на южните страни.

Освен това, в замяна на подкрепата си за създаването на Европейския стабилизационен механизъм, Германия настоя за приемането на Европейски фискален компакт, който затяга условията за кредитиране по пактовете за стабилност и растеж. Според документа, страните на практика се съгласяват да балансират бюджетите си.

Когато икономиката расте, те трябва да трупат фискални излишъци, за да компенсират за дефицитите по време на рецесия, чиито размер обаче не може да бъде над 3% от БВП. Освен това когато дългът на една държава надвиши 60% от БВП, тя ще е длъжна да го понижи чрез бюджетни излишъци.

Идеята за Европейския финансов компакт беше да принуди членките на съюза да приведат бюджетите си в ред, така че да няма нужда от използване на Европейския стабилизационен механизъм изобщо. С други думи, Германия беше склонна да предостави парите на данъкоплатците си чрез стабилизационния механизъм само в моменти на спешна нужда за южните страни, които трябваше да спрат свръхзадлъжняването си.

Но наивността на това е очевидна. Европейският стабилизационен механизъм беше създаден, но правилата на Европейския фискален пакт просто не се спазват от южните страни.

Съществуването на Европейския стабилизационен механизъм създаде и друг проблем. Германия и по-дисциплинираните фискално страни не искат изобщо да използват инструмента, докато всички южни държави се опитват всячески да се докопат до него, за да се финансират.

Последната реформа на инструмента също трябва да се разглежда в тази светлина. Тя позволява на Европейския стабилизационен механизъм да отпуска кредитни линии, които не са свързани с реформи за "икономически стабилните" страни, което поражда очевидния въпрос защо държава в добро състояние изобщо ще има нужда от кредитна линия от него?

Освен това Европейският стабилизационен механизъм вече може да се използва като спирачка на Единния фонд за резолюции, срещу което застана Германия. А тя беше против, тъй като вече парите на германските данъкоплатци могат да се използват свободно за спасяването на чуждестранни банки.

Ето един пример за важността на достъпа до Европейския стабилизационен механизъм за спасяване на чуждестранни банки. Да допуснем, че гръцка банка купува облигации на собственото си правителство, с което финансира изключително щедрата гръцка държава на благоденствието и скъпите проекти на правителството.

Сега да си представим, че гръцкото правителство повече не може да плаща дълговете си и прави подстрижка на кредиторите си. Заради тези загуби, гръцката банка е във фалит и се рекапитализира от резолюционния механизъм. В краен случай, заем от Европейския стабилизационен механизъм вече също може да се използва за тази цел. Така данъкоплатците в еврозоната, които захранват механизма, вече индиректно финансират гръцкото правителство.

В резултат на реформата на Европейския стабилизационен механизъм, техните пари могат вече да се използват за преструктуриране на банковия сектор в юга, което е още една победа за средиземноморските страни. И с нея, след 25 години, еврото се отдалечава от изначалната идея на Германия. То става средиземноморско.