Гарабед Минасян

Гарабед Минасян е професор, доктор на икономическите науки. Работи в Института по икономически изследвания на БАН, а от 2010 г. е редовен професор и в Стопанския факултет на Тракийския университет. Директор на Института за 1992-1995 г., ръководител на секция ”Макроикономически анализи и прогнози”. Два мандата е член на Управителния съвет на БНБ (от 1997 г. до 2006 г.) от квотата на Президента на Република България. През 1997-2000 г. е икономически съветник на Президента на Република България. Специализирал е в СССР, Великобритания, САЩ и Австрия. Автор е на 17 научни монографии, на повече от 100 научни статии у нас и в чужбина, участвал е в над 120 научни конференции у нас и в чужбина. През 2006 г. е награден с орден “Стара планина” втора степен за “изключително големите му заслуги към Република България в областта на икономическите науки и във връзка с изтичането на втория му мандат като член на УС на БНБ”.

Конфликтите в едно об­щество са едновременно както двигател, така и спирачка на прогреса. Двигател затова защото трансформират системата от едно равновесно положение в друго (по презумпция по-приемливо като цяло), а спирачка, защото спъват постъпа­тел­ното протичане на икономическите процеси. Аналогично желанията за промяна стимулират прогреса, но всеки разбира промяната по свой собствен начин, не­ряд­ко тотално несъвместимо с останалите. Все пак обаче, когато отделните ин­дивидуални желания се канализират, конфликтите акселерират и се насочват, кое­то прави превключването на по-различна орбита неизбежно.

Всяко общество си генерира свои собствени икономически неравно­ве­сия, чийто живот може да бъде краткотраен и относително безболезнено преодо­лим, или по-дълготраен, с нарастващи мащаби и сила. Респективно конфлик­ти­те, които икономическите неравновесия от своя страна възбуждат, могат да имат временен и отшумяващ характер, или в по-неблагоприятния случай - резонансен и самоускоряващ се характер с по-малко или повече разрушителни последствия. Това е причината, поради която обществото следва да е наясно и да си дава смет­ка за действащите икономически неравновесия, за тяхната сила и продължи­телност.

1. Основно неравновесие в съвременното ни социално-икономическо развитие е несъответствието между качеството на институциите, от една страна, и степента на развитие на производителните сили и на обществото, от друга.

Преходът към пазарна икономика изисква провеждането на редица задъл­жителни реформи, като например либерализация (разбирана в най-общ смисъл), приватизация, различни по характер структурни реформи в публичния сектор и др.под. Либерализацията на цените, премахването на монополните образования с оглед предоставяне на простор за действие на конкурентните сили изискват по­литическа воля. При наличието на такава воля този вид реформи предполагат непродължителни усилия, при което промените придобиват необратим характер. Аналогични по своя характер са и действията, свързани със свиването на дър­жавната намеса в икономиката - приватизацията следва да стартира, да се про­ве­де и оттам нататък процесът е необратим.

Не така стои обаче въпросът с институционалните реформи. В институ­ции­те се кръстосват всички индивидуални и (особено!) групови интереси. Про­мяната на институциите изисква много време и се извършва особено трудно. От­стъплението от завоювани позиции на управленския елит, който се подменя, но неизменно наследява икономико-политическите си интереси, е болезнен и про­дължителен процес. Обик­но­вено използваната красива словесна партийна ек­ви­либристика се сблъсква с неот­ме­ни­мите и неизразявани явно групови интереси и сблъсъкът далеч не винаги е в полза на по-доброто качество на институциите.

2. Неравновесие и несъответствие между текущи разходи и по­требление, от една страна, и възможности (качествен и количествен капа­ци­тет) на ико­но­ми­ка­та, от друга.

При либерализирана текуща сметка на ПБ величината на външ­но­търгов­ския обмен е следствие от възможностите на населението и ико­но­мическите агенти да формират и да задоволяват ефективното си търсене на сто­ки и услуги не­за­висимо от географията на производството им. Това е толкова по-вярно за икономика, която е възприела като стабилизационна котва валутния курс. Та­ка­ва е ситуацията с действието на паричния съвет (ПС).

Преминаването към ПС в условие на силно девалвирана мест­на валута предполага постепенното й реално оскъпяване. Измерител на степента на ре­ал­но оскъпяване при поддържан номинален паритет е динамиката на реалния ефективен валутен курс. За пър­ви­те десетина години от функционирането на ПС у нас българския лев реално оскъпява (валоризация) примерно с три четвърти. Подобно оскъпяване на местната валута се проявява в повишените въз­мож­ности на населението и икономичес­ки­те агенти да потребяват вносни продукти и услуги, т.е. с времето вносните стоки и услуги стават все по-достъпни за мест­ното население.

При непримиримо структурно противоречие между местно търсене и мест­но предлагане може да се достигне до разрушителни сътресения, които да про­менят валутното статукво. Ако дефицитът по текущата сметка на ПБ се за­дъл­бо­ча­ва и не се поддава на контрол, тогава неговото финансиране ще ескалира вът­реш­ните икономически проблеми. В определен момент финансирането на де­фи­цита ще изисква отделянето на значима валутна порция от БВР на страната и това ще отбележи на­ча­лото на края на ПС. Логичният за­вършек и силовото ре­ша­ване на проблема е промяна на валутния курс (девал­ва­ция), с която вносът ще се оскъпи и ще се намали изтичането на чуждестранни валутни средства по ли­ния на текущата сметка на ПБ. И всичко това, разбира се, ще се плати от цялото население във вид на обезценяващи се парични натрупвания, т.е. във вид на обезценяващ се минал труд.

Това всъщност е и съдържанието на желязната икономическа (в действителност житейска) логика: Населението може да потребява повече тогава и само тогава, когато местната икономика е в състояние да предлага търсещи се и кон­курентни продукти и услуги.

3. Невъзможна триада: Ниски данъци - приемливо качество на пуб­лич­­ни­те услуги - зле работещи институции.

Последните години предложиха богат спектър от социално-ико­но­мически събития у нас, които изискват и предполагат осмисляне най-вече в кон­текс­та на необходимите и предприемани управленски въздействия и с про­ектира­нето на техните последствия в непосредственото бъдеще. Бяхме свиде­те­ли на не­санк­цио­ни­рано блокиране на центъра на нашата столица от таксимет­ро­ви шофьо­ри, на заплахи от стачки и стачни действия (успешни!) от работници в град­ския и железопътния транспорт, на социални вълнения сред медицински пер­­со­нал, учени (неус­пешни), на продължителни социално-икономически про­тести на пенсио­нери (неус­пеш­ни), на безпрецедентна професионална браншова стачка на учителите. Като люта подправка към всичко това се разразиха ма­щаб­ни корупционни (по същество) скан­да­ли във висшите сфери на властта, които по твърдо установена национална традиция бяха успешно позагладени или продъл­жа­ват успешно да се за­глаждат. Застигнаха ни и природни бедствия - суша, наводнения, пожари.

Осмислянето и обобщаването на нашия опит сочи недвусмис­лено нали­чието на невъзможна триада (една от всички) в икономиката. По-специ­ал­но, следни­те три събития не могат да си съжителстват:

• Относително ниско данъчно облагане;
• Социално спокойствие най-вече във финансираните от ДБ дейности и отговорно отношение към дългосрочните анга­жи­менти на държавата;
• Лошо и неефективно функциониращи институции.

Две от изброените по-горе три състояния са свързани с предприемани ре­шения на макроиконо­ми­ческо равнище - първо, данъчното натоварване, и вто­ро, качеството и ефек­тив­ното функциониране на институциите. Правителството упорито се раз­сейва, ко­гато става въпрос за подобряване на институциите и при­чините са по­нят­ни - пови­шаването на ефективността на функциониране на ин­ституциите опира до интереси (както колективни, така и лични). То изисква твър­до от­стоя­ване на съвремен­ни­те принципи на държавността, което като пра­вило води до конфликти включително и най-вече в своята собствена групова сре­да. Макро­ико­номическият елит трябва да има волята, куража и смелостта да се опълчи срещу материалните домогвания на своето собствено малцинство (пар­тийния кръг) в интерес на мнозинството (народа, колкото и банално да зву­чи). Това е пътят и вратата към позитивните примери в учебниците по история.

4. Неравновесие между краткосрочно и дългосрочно в макроико­но­ми­­чес­ки­те управленски въздействия.

Посочената дилема е една от вечните в макроикономическото управ­ле­ние.
Всяко управление идва на власт с пълна кошница от добри и в преобла­да­ващия брой случаи - с искрени намерения за добро и благотворно управление. Не след дълго обаче нещата се променят и рутината надделява. В това отно­ше­ние може да се намери аналогия с принципа moral hazard (превеждан неудачно у нас като морален риск), действащ във финансовия сектор. Ако правителството усети, че населението не е много склонно да настоява за радикални дългосрочни реформи и че тяхното провеждане може да промени приемливото статукво, пър­воначалните смели идеи и намерения постепенно избледняват. В крайна сметка реформаторските идеи се изо­ставят за сметка на стремежа за осигуряването на "пълноценен" управленски мандат.

Съотношението краткосрочно - дългосрочно в макроикономическото уп­равление корелира непосредствено с изведените приоритети. Нашата практика обаче показва, че спекулацията с понятието приоритет е повсеместна. Прио­ри­тетът в макроикономическото управление следва да бъде натоварен не толкова с идеологически функции, а с чисто икономически. При всички случаи открое­ните приоритети следва да бъдат финансово (а не идеологически) фундирани като предпоставка за тяхната реализация.

Вероятно своя "принос" за загърбването на дългосрочните грижи, които по презумпция трябва да стоят в центъра на полезрението на всяко едно макро­ико­но­мическо управление, дава и спецификата на нашия собствен народностен генотип. В контекста на темата обаче е важен ефек­тът и последствията - на­труп­ва­не на социално напрежение, прерастващо в кон­фликтна среда с последващи нежелани социални вълнения и спонтанен натиск за промяна.

Дискутираните по-горе икономически неравновесия са пример за генери­ра­не на конфликти в нашето общество, които нерядко прерастват в сериозни гру­пови противопоставяния. Задача и задължение на макроикономическото уп­равле­ние е да следи за степента и силата на тези неравновесия и на поражданите от тях социални конфликти. Обществените структури като правило не са съв­мес­тими с трайни ико­номически неравновесия, а всеки един икономически проб­лем съдържа в себе си и своето собствено решение. Успехът на макро­ико­но­мическото управление се съиз­мерва с неговата възможност за иденти­фици­ра­не на конкретните неравновесия, из­работване на решение за нейното преодо­ля­ва­не и неговото практическо прокарва­не.

ГМ/120609

Сподели: По имейл В Ibox.bg Във Facebook В Svejo