През 2003 г., идеята за империализъм стана изключително модна сред управленските среди във Вашингтон. За лошо или за добро, тази еуфория продължи само три години. Гордият белоглав орел, който навремето социалистическият свят приемаше за емблема на така мразения „западен империализъм", в момента отново е заключен в клетката си. Предизвикателството пред САЩ сега е да успее да избегне прекалено бързото преминаване на бариерата от империализъм към изолационизъм.

Вярно е, че президентът Буш винаги е заявявал в речите си, че САЩ нямат никакви имперски амбиции. Също така е вярно обаче, че вице-президентът има свое собстено мнение по този въпрос. През 2003 г., точно след началото на инвазията в Ирак, Дик Чейни за Коледа изпрати поздравителни картички със следния текст: „Ако нито едно врабче не пада на земята без волята на Отца, то нито една империя не се издига без Неговата помощ".

Повечето консервативни американци са доста по свенливи, за да изкажат подобни слова. Макс Буут от Министерството на външните работи малко след това написа статия със заглавие „Случаят с американската империя". Чарлз Краутхамър, американски публицист е описал американската държава като: „доминираща световна сила, много по-влиятелна от която и да е държава след Римската империя".

Имперските аналогии са широко срещани и в чуждите медии, когато се говори за САЩ. Последните американски книги по темата са доста по-въздържани отколкото тези няколко години по-рано. Кулен Мърфи издаде наскоро книгата „Ние Рим ли сме?", която стана бест-селър през тази година. Книгата прави сравнение между САЩ и древната Римска империя, като акцентира върху опасността от повтаряне на същите грешки днес и в крайна сметка достигане имперския залез на Рим. Авторът прави препоръка към управляващите в страната да загърбят арогантността си и да се обърнат към гражданските добродетели, за да не вкарат цялата държава в тежка политическа криза.

Еми Чуа публикува книгата си наречена „Денят на една империя", която също предупреждава за опасността от регрес и упадък на американската държава. Тя споделя мнението си, че в историята всички „велики-сили" (термин, който авторката предпочита пред „империя") винаги са били толерантни и отворени. Според г-жа Чуа, най-големият риск за Америка, е бавното но сигурно настаняване на ксенофобията и нетолерантност в обществото. Съединените щати могат да продължат да бъдат доминиращи световна сила и през следващите десетилетия, но само ако заложат на „възможностите, отвореността към нови таланти и силата на морала".

Консерваторите, които преди няколко години приемаха с охота думата „империя", са били добре провокирани. Ако Америка е била в „имперско настроение" през 2003 г., това просто означава, че САЩ са били готови да използват цялата си политическа и военна мощ, за да променят света. Дори за това да е било нужно да се нахлуе в някоя държава и да се промени тя изцяло.

Четири години по-късно „империализмът" изглежда доста по-труден и не толкова примамлив за управляващите във Вашингтон. Американските генерали започнаха да отбягват публичните си изяви, а военната машина на САЩ като че ли затъна в иракските пясъци. Фискалният дефицит се покачва бързо, а доларът продължава да се обезценява. Щатите са обхванати от песимизъм, който едва ли ще ги накара да напуснат Ирак, но със сигурност ще бъдат принудени да изчакат по-дълго време преди следващия си „империалистически" ход.

Припомняме, че Америка прие политиката на изолация и след тежката Виетнамска война, така че ако това се случи отново то няма да е изненада. Тогава обаче изолационизмът не продължи много дълго. Разликата с онова време, е че единствената държава, която беше конкурент на САЩ за световно господство СССР, беше в неизлечим упадък.

Сега когато САЩ са изправени пред опасността от рецесия, Китай продължава да отбелязва рекорден икономически ръст от 10% на година. Четири от десетте най-големи компании по пазарна капитализация в момента са регистрирани в Китай. Китайската икономика обаче, трудно би могла да надмине американската през това поколение или дори следващото, тъй като е изправена пред редица тежки проблеми вътре в държавата, а политиците изглежда не са готови да изградят истинска работеща външна политика. Индия все още е само регионална сила, а ЕС няма военната мощ и единността на САЩ.

Някои анализатори се притесняват, че без една доминираща световна сила, светът ще стане едно по-опасно място. Кой ще налага военен и политически натиск на страните, които действат против обществените норми? Кой ще бъде най-големия пазар за стоки и услуги в света, кой ще регулира световните финансови потоци? Коментарите, че с това може да се нагърби ООН, звучат някак нереалистично.

Все пак има и нотка на оптимизъм. Въпреки проблемите с Ирак, нововъзникващите световни сили може мълчаливо да се примирят с американското господство още известно време. Това се налага заради прекалената обвързаност на повечето водещи страни с американската валутна система (доларът преобладава в резервите им).

Империите от миналото са печелили сила и богатство завладявайки нови територии. Бъдещите империи като Китай, Индия и дори замогналата се в последно време Русия, печелят от търговията с ценните си ресурси (човешки и природни). Елитът и в трите световни икономики се облагодетелства най-вече от глобализацията, но също така знае, че все още Америка притежава най-голямата икономикаи най-силна армия в света. САЩ може да са се отказали от идеята за втори Рим, но „варварите" имат още много път до крепостните им стени.

Статията е заимствана от коментар на Financial Times.