В законопроекта за изменение и допълнение на Конституцията на Република България, реализиращ т. нар. пакт за финансова сигурност, се предлагат три основни изменения на Конституцията:

1. Първо, провеждане на „... предвидима, последователна и устойчива фискална политика", като се визира фиксиране на дела на разходите в консолидирания държавен бюджет на „... около 40% от БВП ...";

2. Второ, „Закони, с които се установяват нови видове данъци върху доходите или печалбите, или се променят данъчните ставки на съществуващите данъци върху доходите или печалбите, се приемат с мнозинство две трети от всички народни представители";

3. Трето, „Допустимият размер на бюджетното салдо ... да бъде установен в закон". В Мотивите към законопроекта се уточнява, че „в закона ще се предвиди дефицитът по Консолидираната фискална програма да не надвишава 2 на сто от БВП" като евентуални промени могат да се приемат с „... мнозинство от две трети от всички народни представители".

Идеята за приемане на посочения в законопроекта тип изменения и допълнения на Конституцията на Република България е неприемлива както от теоретични позиции, така и от практически съображения.

На парламентарните избори избирателите изразяват своите предпочитания към определени социално-икономически програми, предлагани от различните политически партии. Задължение и отговорност на спечелилата доверието на избирателите политическа сила е да провежда предлаганата и защитавана от нея социално-икономическа програма.

Достигането на политически консенсус е непостижима химера. Ако действително се стигне до такъв консенсус, то изборите стават ненужни. Смисълът и замисълът на изборната демокрация е изразяване на предпочитания към определен тип социално-икономическо развитие, което изисква и предполага прилагането на конкретен тип социално-икономически политики. Елементи от тези политики са ангажиментът и отговорността на съответното правителство за възприемането на дадени параметри в един от най-важните лостове за социално-икономическо управление - Консолидирания държавен бюджет.

Консенсус може да се търси и да се намери по линия на отделни дългосрочни приоритетни елементи в социално-икономическата политика. Такъв приоритет би могъл да бъде например образованието, или здравеопазването, или социалното подпомагане. Звучи приемливо например фиксирането на дела в БВП на разходите за образование или здравеопазване, но не на цялата величина на разходите. Подобна мисъл обаче в документа изобщо не се прокрадва видимо поради факта, че тези т.нар. приоритетни области в действителност се използват като финансови буфери.

В специализираната литература се допуска и предлага търсенето на по-голяма подкрепа при приемането на важни закони, какъвто е и ежегодно приеманият Закон за държавния бюджет. Например, той да се приема с квалифицирано мнозинство. Тогава арогантността и високомерието на управляващото мнозинство, на което сме свидетели перманентно през последните две декади, ще трябва да се изостави. Това обаче също не устройва управляващата върхушка.

Израз на предозирана загриженост за обществените финанси е изискването за налагане на горна граница (от 2 на сто) на дефицита в държавния бюджет. В това отношение практиката е безмилостна - в съвремения свят няма (!) държава, която да е съумяла да поддържа определено бюджетно статукво в по-продължителен период от време (например в рамките на едно десетилетие). Право, задължение и отговорност на управленския макроикономически елит е да направи своя собствен избор за фиксиране на параметрите на своето собствено управление. Опитът за прехвърляне на процеса на приемане на решение върху Народното събрание е стремеж за избягване от отговорност.

Позоваването на „... липсата на приемственост във фискалната политика ... без да се държи сметка на многогодишното им влияние за държавата ..." не звучи уместно. В действащия Закон за устройството на държавния бюджет се изисква изрично (чл. 14) Министерството на финансите да съставя бюджетна прогноза за „...динамиката на брутния вътрешен продукт, цените, доходите, кредитната и валутната политика и за основните финансови резултати от дейността на държавните, общинските и частните стопански субекти ... за следващите три години, която ежегодно се актуализира и се одобрява от Министерския съвет". Друг е въпросът, че тази бюджетна прогноза се извършва формално, непълно и твърде често напълно безотговорно (вкл. и от настоящето правителство). И (което е още по-лошо) тя се приема от мнозинството без необходимото вникване в същността на проблематиката.

Проблемите не са технически, а институтуционални. Респективно, решенията следва да се търсят не във вид на въвеждане на формални технократски процедури, а в същностното и отговорно функциониране на законотворческите и изпълнителни институции. Трудните икономически проблеми изискват трудни икономически решения.

За съжаление в настоящето Народно събрание се чувства все по-силно и все по-болезнено дефицит на компетентно икономическо мислене.