Справяне с бързото изменение на климата бе една от главните задачи на срещата на Г8, бе говорено много за общи цели и глобално споразумение.

Все пак компаниите, икономическите агенти, ще бъдат тези, които ще имат основната роля в намаляването на парниковите газове. Мнозина специалисти са на мнение, че е необходим окуражителен механизъм, който да ги стимулира реално да намалят емисиите на въглероден диоксид в тяхното производство.

От теорията и практиката са известни два основни модела, които да определят цената на емисиите: въглеродният данък и системата „лимит и търговия". Относно избора на конкретен модел има разногласия: информира BBC.

Въглероден данък

Предложението е просто - да се обложат замърсителите с данък в зависимост от количеството на парниковите газове, които те изпускат в атмосферата. Макар практиката да е известна като въглероден данък, принципът може да се приложи към всички парникови газове. Парите, събрани от данъка могат да се пренасочат към изследователска и развойна дейност за технологии с малки въглеродни емисии и чиста енергия.

Идеята е, че замърсителите като например големите електростанции ще бъдат насърчени да намаляват емисиите си, а предприемачите ще имат мотиви да разработват алтернативи.

Бизнесът често твърди, че основният му проблем е непредвидимостта - трудността предварително да се управлява риска. Ползата от въглеродния данък е, че фирмите и инвеститорите могат да планират предварително. Другата изгода е, че парите от предприятията могат да се събират ползвайки съществуващата данъчна система.

Но критиките твърдят, че този инструмент е твърде „тъп", тъй като ще пренебрегне някои сектори, а други направо ще накаже. Например, ако електроцентрала вече чувствително е намалила емисиите си с технологични промени, единствения ход за по-нататъшно намаление ще е свиване на производството. Но най-вече въглеродният данък трудно ще мине в политическо отношение, тъй като промишлеността има силно лоби.

Поддръжниците изтъкват предимството на универсалния данък пред индивидуализираните въглеродни кредити. Но няма да е чудно, ако се изправят пред още един данък, производителите просто да „пуснат" разходите към клиентите вместо действително да намалят емисиите си - ако разбира се потребителите останат лоялни независимо от покачващите се цени.

Освен това, след като веднъж правителството събере данъка, няма гаранция, че ще го харчи по-най-добрия начин за да насърчи по-чистите технологии.

„Лимит и търговия"

Главната алтернатива на въглеродния данък е предложението „лимит и търговия" (cap-and-trade). Според него, фирмите или ще решат да намалят емисиите си директно, или имат право да купят правото да продължат да замърсяват.

Идеята за „лимит и търговия" датира от 1970те, когато Агенцията за опазване на околната среда на САЩ търси начини за да се пребори с киселинните дъждове, причинявани от серен диоксид и азотен оксид.

Днес действа само една такава схема - Европейската схема за търговия  ETS, която стартира през януари 2005.  Тя задължава фирми в конкретни сектори  да отговарят на задължителни цели за въглеродните емисии. Индустриите включени в ETS са производството на електроенергия, стомана, стъкло и цемент. Близо 40% от всички емисии на ЕС се покриват от действието на регулацията.

От 2011 ETS ще покрива и комерсиалните самолетни полети в ЕС, а от 2012 всички полети от и за ЕС.

Интересът по целия свят към този модел нараства. Австралия е приела доброволна схема за търговия с емисии, както и град Чикаго. Но схемата ETS, която се приема за образец в бранша, среща сериозна критика след 2006, тъй като е станало ясно, че границите за емисиите на големите замърсители са твърде „хлабави".

ЕС трябва да намали емисиите спрямо нивата на 1990 с осем процента в срок до 2012. С тази цел всяко национално правителство съгласува с Европейската комисия национален план за разпределението. Както е станало ясно, правителствата са раздавали права за замърсяване безплатно, което е позволило замърсителите да продължат да замърсяват.

Някои компании са открили, че могат да посерщнат задължителните цели сравнително лесно. Така те са се оказали с излишни кредити, които са можели да продават с печалба. Излишъкът смъкна цените на въглерода на много ниско равнище.

Ако разрешенията остават ниски, то тогава няма да има стимул за фирмите да намаляват емисиите си, тъй като могат да продължат да си замърсяват със сравнително малки разходи.

Системата „лимит и търговия" се подкрепя от някои от най-големите в енергийния бизнес, включително от Alcoa, Duke Energy и General Electric. Обаче ако системата не стане всеобща и не включи всички сектори и нации, въздействието й ще бъде ограничено.

Нито САЩ - най-големия емитент на парникови газове, нито Китай, който от тази година ще е замърсител номер едно, са се ангажирали с цели.

В заключение, докато трае инициативата за преодоляване на промяната в климата, схемата „лимит и търговия" ще заработи само ако лимитите са достатъчно строги, за да доведат до нужните намаления в емисиите.