Удивително е колко малко американци разбират собствената си нация и народ. Наскоро председателят на Съвета за международни отношения на САЩ заяви, че войната в Ирак създава толкова различни мнения, тъй като е едно голямо отклонение: „Натрапването на демокрация, искането за промяна на режима, война за свобода на Ирак, всичко това са отклонения от традиционната политика".

На много европейци им се иска да вярват, че „случаят с Ирак" е проява на „нео-консерватизъм", а истинската американска външна политика е съвсем на близо. На много американци им се иска също да вярват също в това. Те смятат себе си за нация, която обича мира, разбирателството и вярват, че всеки път, когато воюват са били провокиране от обстоятелствата.

Самопредставата обаче както знаем често се разграничава от реалността. Американската държава често пъти в своята история е воювала, като рядко е било без ясно основание. От периода на Студената война до днес, САЩ са направили повече военни операции от всички други велики сили взети заедно. Военните намеси в Сомалия, Хаити, Босна и Косово бяха войни на избора, водени от морални и хуманитарни подбуди. Това не бяха стратегически войни, в които се търсеше икономическа облага, както критиците твърдяха по онова време.

Дори първата война в Залива през 1991 г. беше война на избора, тя не се водеше за петрол, а за защита на принципите на „Новия световен ред", според чийто ценности агресията е недопустима и бива жестоко наказвана.      

Първата военна намеса на САЩ след края на Студената война, беше през 1989 г. в Панама. Това беше акт на промяна на режима в страната. Тогава бащата на сегашния американски президент Джордж Буш старши, изпрати 22,500 войници, които да свалят „тиранина" Мануел Нориега, в конфликт наречен-Нориега срещу хората на Панама. Тогава журналистите от цял свят за първи път коментираха военните походи на САЩ, като ги определиха като „действия за поддържане на световната хигиена".

Всъщност американците винаги са дефинирали интересите си ясно. Те винаги са уважавали собствената си отбрана и либералните принципи на управление, още от времето на подписване на Декларацията за независимост. „Каузата на САЩ е същата като каузата на цялото човечество",са думите на Бенджамин Франклин, изказани по време на американската революция.

Това е той истинският "американски подход": убеждението, че силата на САЩ трябва да бъде използвана само и единствено за благото на човечеството. Според думите на Бил Клинтън, това е което прави Америка- „необходимата нация", или както Дийн Ейксън преди 60 години бе определил САЩ като: „Локомотивът на човечеството".

Американците преследват собствените си цели и амбициозни планове, понякога доста брутално, както биват описани от останалите държави по света. Едно е сигурно обаче, САЩ винаги са били загрижени за международното положение, винаги са отстоявали принципите на демократичност в другите държави и винаги са търсели промяната за добро, това са все методи, които биват описани като „универсални принципи". Често тези принципи биват налагани по дипломатичен път, но също така историята помни, че дипломацията претърпява и провали, като тогава започва да се чува тракането на оръжие.

Именно тази традиция води Америка към не една катастрофа, при които се причиняват повече вреди отколкото добро, наред естествено и с отличните операции, при които възтържествува правдата и демокрацията. В днешно време, това убеждение носи странното име „нео-консерватизъм", въпреки че няма нищо ново и нищо консервативно в него. Американската външна политика е била почти винаги либерална такава.

Другото сигурно в американския характер е честата заблуда на жителите на САЩ за действителността. Америка винаги е отстоявала сляпо принципите си, като понякога това е ставало с изключително силна и тежка намеса, дори и подбудите да са били добри. Когато нещата се влошат обаче, както в момента става с Ирак, в САЩ започват да се надигат „заспалите критици", които заговарят за промяна на пътя. В такъв момента, съмненията не пропускат дори и самопровъзгласилите се реалисти, които търсят сигурност в миналото и митичния „традиционен подход", във въображаеми времена, които не са съществували дори и по времето на раждането на Републиката.

Това не са реалисти, това са бегълци от реалността. Истинският реализъм определя Съединените щати като амбициозна, идеологическа и революционна страна с възможности за промяна на световното статукво към по-добро.

Дали обаче САЩ ще успее да отстои тази своя роля в света или ще изостане в идните десетилетия, зависи само и единствено от настройката и характерът на бъдещите поколения управляващи страната мъже и жени. Посоката обаче трябва да остане ясна и открита, каквото е била през последните два века, всичко останало ще бъде бягство от истинската американска кауза.