Ще видим дали обликът на новия президент не ще бъде най-добре разбран с политически аналог - може би с Маргарет Тачър и Тони Блеър във Великобритания - или дори с аналог в света на бизнеса като например с Карлос Гон, човекът който се разпореждаше в японския Nissan преди да стане глава на Renault във Франция.

Мнозина правят сравнение между триумфът на десницата днес и май 1981, когато левите завзеха властта с избора на Франсоа Митеран. Това наистина може да е вярно с оглед размера на победата, но не съответства на истинското съдържание и важността на двете събития.

За Франция, 1981 бе последната революция в столетието на идеологиите, XX век. Това на което сме свидетели през 2007, напротив, е първата революция на XXI век, столетие което няма повече да се доминира от идеологии, а от търсене на идентичности.

През 1981 завземането на властта от левите, поне в началото, бе във висша степен идеологическо. Забавляван от духа на отмъщение след 23 години в опозиция по време на петата република, новият елит който бе натоварен да се грижи за Франция бе всичко друго но не прагматичен. Той смеси елити от стари социалисти на четвъртата република с новите млади énarques - току-що завършили Ecole nationale d'administration - които избраха лагера на левите по начина, по който инвеститорите купуват, когато пазарът е слаб.

Митеран бе вече в края на шестдесетте си години когато дойде на власт. За про-Митеран поколението на 1968, всичко бе напълно възможно - дори и най-глупавите икономически решения. Единственото истински ограничително условие идваше от международната сфера, доминиранa от влошаващата се Студена война.

Поколението във Франция, което сега е про-Саркози, е на първо място прагматично. То вижда в избора на нов президент последен шанс за Франция да влезе в крак с модерността. Ако „Лондон е в Париж", т.е. ако Франция възприеме икономическите реформи в британски стил, няма вече да трябва да се ходи на работа в Лондон за да се открият енергичност и гъвкавост.

На практика, повече отколкото май 1981, май 2007 във Франция напомня май 1997 в Британия, когато Блеър бе избран. Тежкото поражение на френските социалисти е реминисценция на това на британските консерватори. Изборът от Саркози на нови лица за министри, които да демонстрират разнородния характер на нова Франция - включително дамите, североафриканците и черните - също е отзвук на Британия на мистър Блеър.

Това, което новите хора на Саркози трябва да направят, е да вдъхнат надежда със своето въображение, сериозност и енергия.

В опозиция срещу тях не стои нищо. Десните екстремисти на застаряващия Жан-Мари Льо Пен вече не са друго освен част от историята. Центърът колабира, жертва на високомерието и грешните сметки на „третия човек" в първия рунд на президентските избори, Франсоа Байру, който избра да се противопостави на победителя в грешно време и по грешен начин. Що касае Социалистическата партия, тя трябва да си направи инвентаризация за да открие нови надеждни лидери и повече от всичко нови идеи. Парадоксално е да се види във Франция такава радикална подмяна на традиционните образи, където левите играят единствена роля на „партия на страха" с една едничка програма нуждата да се балансира Саркози, а десните са се преродили в „партия на надеждата".

От тази гледна точка символ на прагматичната революция на Саркози е младият министър на правосъдието Рачида Дати, усмихната и силна жена, чиито френско-марокански корени са обещание за надежда за младите хора в бедните предградия. Това е много явно послание: „Аз го направих. Можете и вие".

Не трябва да се омаловажават трудностите, с които ще се срещне Саркози. Атмосферата напомня на времето последвало победата на френския футболен отбор в Световната купа 1998. То няма да е вечно, но меденият месец може да е по-дълъг от предходните, дори и свършването му да е по-брутално, като отчетем откритата и самотническа натура на позицията на Саркози в една истинска президентска система.

Има четири главни трудности с които той ще трябва да се срещне: реформа на образователната система за връщане на конкурентността и креативността,  реформа на трудовото и социално законодателство за да тръгнат французите отново на работа, успешна интеграция на малцинствата, и какъвто и да е приносът му за преобразяване на опозицията, което е нужно за демокрацията. Все пак срещайки се с тези трудности Саркози държи добри карти в ръцете си.

Френската икономика се надига в контекста на внушаващата повече доверие европейска икономика. Генерацията на бейби-бумърите която постигна победата на левите през 1981, стига възрастта за излизане на пенсия. Над всичко е желанието на французите за промяна.

Това е фундаменталната интелектуална цепнатина на Социалистическата партия. Французите се боят по-малко от прекомерна концентрация на властта в ръцете на един човек, отколкото от продължение на предишния модел на пасивност, прекъсвана от време на време от френетични и неподготвени реформи.

Но наистина ли ще успее Саркози? Отговорът, вярвам, е Да с уговорки: казвам с уговорки, защото между другото Франция е трудна за реформиране страна, а преди него е нямало фигура като Тачър, но определено Да, защото точният човек и точният екип май са си на място в точното време.

Да се върнем на политическите и бизнес аналози, страната не може да се третира като компания. Няма France Inc, но „Нова Британия" с много силен романски примес може да бъде материалът на изграждането на Франция на Саркози.

Авторът Доминик Мюси е главен съветник във Френския институт по международни отношения. Превел от английски Димитър Събев