Едно ново изследване на MSNBC и списание Elle, наречено „Пари, секс и любов", се е обърнало към 74,000 мъже и жени с няколко лични въпроса. Едва 12% от анкетираните мъже са казали, че имат нещо против, ако тяхната жена печели повече от тях. Докладът след изследването е заключил, че "като цяло мъжете изглеждат доволни да споделят функцията си на тези, които печелят хляба".

Жените разпространяващи обществена информация са реагирали незабавно на тези данни и някои веднага са заговорили за „промяна на тенденциите в разделението на ролите между половете", а в женски блог се е появило заглавието „Пичовете нямат нищо против дамите да носят вкъщи бекона".

Един журналист от The Times обаче ни съветва да погледнем малко по-широко на въпроса. Действително разполагаме със сигнали, че сме започнали да излизаме от първобитната пещера и старите клишета за мъжа, който се чувства безсилен и малоценен, когато споделя легло и домакинство с по-богата жена, си струва да бъдат забравени.

Също така разполагаме с данни, че доходите на жените през двадесетте им години в някои големи градове на Америка вече започват да изпреварват тези на мъжете. Нека не влизаме в проблема за феминизацията на някои професии и специфичния подбор на персонала, който провеждат жените началнички. Никой не оспорва нарасналото професионално значение на жените.

А и момчетата могат чудесно да се справят и с по-лошо платени задължения като например баща, партньор и човек, който подкрепя кариерата на жена си. Кой мъж би се отказал, ако в промеждутъка между плащането на убийствения наем и отказа на шефа да му вдигне по-сериозно заплатата, някоя милионерка му предложи брак?

Само че авторът на The Times е решил да отиде от другата страна, тоест да провери има ли, пък макар и само теоретична възможност, нашето момче да се добере до въпросната милионерка. Затова той влиза във връзка с компанията „70 - 30", която разработва богатата ниша „брачни услуги за дами мултимилионери".

Името на специализираната брачна агенция съответствало на типичния баланс между работа и личен живот за богатата дама. „Седемдесет тридесет" не е като другите брачни агенции: за да се запишеш в нея, трябват ти активи от поне един милион паунда. След като одиторите са те проверили, брачната агенция ти изпраща психолог, който да провери що за емоционален капитал е заключен между твоето приказно богатство и вече нежелано самотничество.

Рейчъл МакЛин е една от тези психолози. Може би освен барманите в луксозните хотели, пред малцина други са се изливали толкова богати сърца. МакЛин обяснява: „На практическо ниво тези жени търсят себе си. Не става дума мъжът да им плати сметката; те искат емоционална подкрепа - те искат някой да ги подхване и да ги прегърне".   

Почти чуваме мъжкия хор: „Аз го мога! Мога да я подхвана!" Само че ако действително се стигне дотам, тези мъже ще трябва да се справят с някои дълбоки психологически и социални нагласи, както и със сериозно предизвикателство пред собствената самооценка.

Опитът на МакЛин е, че „и заживели щастливо до края на дните си", що се касае до принцесата и свинаря, си остава само приказка. "Мъжете в тези изследвания отново и отново казват ‘Не ми пука' и ‘Не е голяма работа'. Но те имат проблем. Ако тя беше по-малко богата, тя би почувствала, че той е главата на семейство. Къде стои той тогава?"

Марк Джоунс, така се казва журналистът, който мисля вече заинтригува читателите, е интервюирал няколко от дамите, използващи услугите на „Седемдесет тридесет". Всички са били в края на четиридесетте си години, отворени, искрени и изключително успели. Но Джоунс е решил за себе си, че би могъл да се лиши от къща на Карибите и няколко яхти в името на щастливия семеен живот.

Ето една съдба в стил „И богатите също плачат". Соня (името е променено) е влиятелна фигура в инвестиционно дружество, опериращо в Австралия и Лондон. Когато тя и първият й мъж тепърва са започвали да си проправят път из корпоративния свят, да строят семейство, да купуват жилище, всичко било чудесно. Обаче само щом я назначили на  Голямата Работа, всичко се объркало. И когато мъжът решава да продаде без знанието й любимата й къща за почивка, играта свършва.

Нещо подобно виждаме и в синдрома „Мартин Мелчер". Мелчер е бил женен за певицата и актрисата Дорис Дей и като много съпрузи на богати и прочути жени се самоназначил за неин бизнес мениджър. По стандартите на Холивуд семейството било щастливо и непоклатимо. След това Мелчер умрял и Дорис разбрала, че мъжът й е профукал милионите, които тя е спечелила, поемайки освен това ангажимент за телевизионно шоу от нейно име без знанието й. Тя е била разбита.

Лесно е да характеризираме Мелчер като архетип на авантюриста - пиявица. По-интригуващо е да се замислим за мъжа, смутен от успеха на жена си, по думите на МакЛин опитващ се да разбере „къде той стои тогава"? Вероятно е той да затъва все повече и все повече в любов към „мъжката фирма", какъвто пример ни даде наскоро френският млад трейдър, спекулирал с милиарди. Вероятно е мъжките опити да ескалират в героичния жест Той за пореден път да се опита да плати вечерята в ресторанта с рояк звезди.  

Всъщност в това отношение даже „новото" изследване „Пари, Секс и Любов" не отрича, че особена промяна няма: трима от четири мъже се чувстват виновни, ако не те платят сметката на първата среща, а 40% от жените са неприятно изненадани, ако мъжът приеме техните пари.

Ако не можем да се премерим по богатство с нашата половинка, според психолозите следващото най-добро, което можем да направим, е да открием собствена ниша (градинар, готвач, специалист по мегалити) и да пазим репутацията си в нея. "Жените обичат мъжете им да са успели", обяснява МакЛин. „Богатството е индикатор за успеха, но жените акцентират повече в намирането на партньор, който е брилянтен в академично отношение или творец. Ние не сватосваме богати с богати". Добър завършек за тази история.