Изпускайки в атмосферата въглероден диоксид, хората допринасят за измененията в климата. Секат се гори, изчерпват се рибни запаси, унищожават се водоизточници. Последиците от всичко това са свързани с големи разходи - още в настоящето и колко повече в бъдещето. Вредата е известна, но икономиката не може сама да се настрои към нов вид опазващи практики. Защото екологичните аспекти на икономиката са най-значителният случай на пазарен провал.
Това гласи присъдата на британския икономист Николас Стърн, който в прочутия си доклад за своето правителството преди две години за пръв път анализира икономическите причини и последици на прогнозираната от учените промяна на климата. Едни срещу други бяха поставени разходите за и ползите от опазването на климата. Докладът на Стърн определено има принос в повишения екологичен ангажимент на много правителства, който виждаме сега.

В постигането на целта за устойчиво развитие поне по една точка съгласие има: сам, тоест без намеса от страна на държавата, пазарът няма да може да ограничи емисиите на въглероден диоксид до желаните значения. Това е така, защото пазарите се грижат за едно увеличаващо благосъстоянието разпределение на стоки и услуги и грижливо отношение към ресурсите само тогава, когато цените показват колко оскъдно и съответно колко ценно е дадено благо или суровина.

Цените на енергията отговарят на тези условия: щом запасите започнат да намаляват или търсенето се повиши, пазарът чрез покачващите се цени се грижи за едно грижовно разходване. Едновременно с това покачващите се цени дават мотив да се откриват по-икономични техники или да се намира приложение на нови енергийни носители. Тоест на енергийния пазар държавата не губи нищо.

Другояче стоят нещата при опазването на климата или околната среда. Тук пазарите спират да работят, тъй като замърсяването на околната среда или изпускането на парникови газове не струва нищо. Макроикономистите говорят за „негативни екстерналии" - идеята е, че производството или консумацията на дадено благо налагат неправомерна тежест върху пасивна трета страна.

„Изразходването" на природата или увреждането на климата не се пренасят като разходи върху производството. Следователно няма икономически мотив да се търсят нови способи, които натоварват в по-малка степен.

Така че за опазването на природата пазарите могат да допринесат само тогава, когато държавата се намеси и им помогне. Политиците имат различни инструменти на разположение в тази връзка.

Най-бързо действат забраните. Пример за това са новите екозони в германските градове: там могат да се движат само автомобили, които отговарят на определени критерии за изпусканите газове. Друг пример е забраната за тютюнопушене в заведенията. Обаче забраните са драстично посягане на правата на гражданите. Освен това те са един особено скъп метод за въздействие върху поведението. Така че държавата трябва да посяга към лоста със забраните само ако заплахата за обществото е наистина висока и вредите очевидно надвишават ползите.

Повечето изчисления на разходите и ползите далеч не са еднозначни. Икономистите често използват примера с транспорта. Транспортните средства винаги са свързани с негативни последици за обществото. По пътищата има нещастни случаи, транспортът създава шум, той замърсява въздуха. Срещу тези негативни последици стоят обаче големи ползи: мобилността е съществена предпоставка за икономическия растеж и съответно за благосъстоянието.

Държавата трябва да улеснява транспорта. Но чрез данъци, такси или целеви финансови стимули тя трябва да се опита да включи последиците за околната среда, природата и инфраструктурата в калкулациите на разходите за участниците в пътното движение. Държавата в Германия чрез специален данък увеличава пътните разходи и така подтиква участниците в пътното движение да компенсират ползите си с по-високи разходи, а на пазара да избират по-изгодни възможности за придвижване - например велосипед или споделяне на транспортното средство. Разбира се, подобен данък също засяга свободата на гражданина, но му оставя далеч по-голямо пространство за избор по сравнение с използването на забрани.

Обаче истинската трудност идва в определянето на размера на данъка така, че да се отразят вредните последици от транспорта, без допълнително да се изцеждат гражданите. Екологичните данъци, които са наречени „данъци на Пигу" по името на откривателя си, нямат като първа своя цел попълването на държавните приходи. Напротив - те трябва да се погрижат гражданите и предприятията да се насочват към друг вид блага. Приходите от един добре определен екологичен данък би трябвало да спадат във времето.

Държавата може да насърчава едно желано поведение също и с финансови стимули. Ако се субсидират билетите за обществения градски транспорт, разходите за пътуване с автомобил се покачват по сравнение с трамвая например.

От известно време страните от Европейския съюз изпробват и един друг, минаващ през пазара, път за опазване на климата: търговията с екологични сертификати под формата на права за емисии. Тук държавата ограничава количеството въглероден диоксид, което икономиката като цяло има право да създава. Едновременно с това разрешеното количество се разпределя между отделните предприятия. Те трябва да търгуват помежду си „правата за замърсяване".

Ако предприятията успеят да променят производствения си процес успешно така, че не им се налага да изразходват всичките си права за замърсяване, те могат да продадат остатъка на други концерни, които се нуждаят от повече от разпределените дялове въглероден диоксид. По този начин пазарът се грижи за опазване на климата при най-ниски разходи. Тази система е толкова по-ефективна, колкото повече държави са се включили в нея.

Колкото повече конкуренция допуска правителството в пътя към постигане целите по опазване на природата, толкова по-ниски ще са разходите. Отново това е решаващото за възприемане на опазващото отношение. Ако си спомним за замърсяването на въздуха във времената на „соца", ще разберем колко е грешно да се счита, че опазването на климата има по-големи шансове в едно централизирано планово стопанство. Колкото по-неефективна е икономическата система, толкова по-малко опазване на климата могат да си позволят гражданите. Опазването на природната среда се задейства едва когато са задоволени първични човешки нужди като храна, здраве и дом.