Тази седмица напрежението около предстоящото излизане на Великобритания от ЕС достигна точката на кипене. Споразумението, предложено от британския премиер Тереза Мей, бе отхвърлено от парламента, при това с доста впечатляваща разлика в броя на гласовете. Планът "Чекърс", който не бе приеман и от Европейската комисия, няма да бъде задействан. Остава открит въпросът каква ще бъде развръзката - времето до 29 март е кратко, а перспективите коя от коя по-неприятни (Брекзит без споразумение, Брекзит с по-твърдо споразумение, отлагане на неизбежното, втори референдум...).

Може би сега е моментът да си отговорим на въпроси от рода на защо се стигна дотук и чия е вината за незавидната ситуация и още по-плашещите перспективи.

Изначално, кашата бе забъркана отвъд Канала*. Британското недоволство от очевидните недъзи на ЕС бе канализирано в грешната посока - излизане, вместо усилия за реформиране отвътре. Да, Евросъюзът отдавна не е онова обединение, което през 1973 г. прие Великобритания в редиците си. И да, много от британските критики днес имат основание (сравнението на Магна Харта с европейските договори от Ница насам е доста потискащо). Но нямаше ли да бъде по-добре, ако Великобритания бе насочила своите усилия към "подобряване" на Европейския съюз? Страната-приемник на онази "империя, в която слънцето не залязва" и която е цивилизовала не едно и две места по света, можеше да даде своя много сериозен принос към изправянето на брюкселските кривици. Като доказателство мога да дам голяма част от активността на доминираната от британските тори ЕКР. Но не би...

(Тук дори няма отново да зачеквам въпроса с референдумите. В един по-добър свят решението се взема от кралицата, която пък е държана отговорна само пред Бога, но в съвременния свят някои порочни практики изглеждат неизбежни.)

И така, белята бе направена (с референдума от 23 юни 2016г.) и някой трябваше да доведе нещата до край. След като Дейвид Камерън (премиер към онзи момент) и Борис Джонсън (основен говорител на про-Брекзит тезата сред консерваторите) се скриха, бакиите трябваше да оправя някой друг. Това се оказа Тереза Мей, която бе привърженик на оставането в ЕС. Тя се зае да оправи кашата, сътворена от други преди нея и резултатът от нейните усилия бе планът "Чекърс", или т.нар. "мек" Брекзит.

Основните пунктове в това споразумение предвиждаха оставане на Великобритания в митническия съюз, запазване в голяма степен на реципрочните права на европейските и британските граждани и недопускане на "твърда" граница между Република Ирландия и Северна Ирландия. На практика това би дало на Великобритания статут спрямо ЕС, подобен на държавите от остатъчната Европейска асоциация за свободна търговия - Швейцария, Норвегия, Исландия, Лихтенщайн. Остатъчна, защото след приемането на Австрия, Швеция и Финландия в ЕС, тази организация е до голяма степен на доизживяване, като нейните членки индивидуално се споразумяват с Евросъюза.

За съжаление, твърде много британски депутати не оцениха този компромис и не отдадоха значение на стратегически важното партньорство между Острова и континента (а може и за тях то да не е толкова важно). Да, Лондон и Брюксел се разделят, но продължават да са част от една и съща цивилизация. Затова е добре раздялата да не е съпътствана от тежки и емоционални скандали.

В общи линии, това са основните грехове на островитяните пред нас, европейците от континента. Ако някой обаче си мисли, че Брюксел няма вина, дълбоко греши.

Напомням, че когато Дейвид Камерън обяви референдум за бъдещето на Обединеното кралство в или извън ЕС, обществените нагласи бяха 40% за оставане срещу 24% за излизане. До самия референдум обаче европейските институции (и някои ключови национални правителства) се издъниха доста сериозно в 4 случая - руската анексия на Крим, гръцката дългова криза, сирийския военен конфликт и "бежанската" инвазия. И при 4-те кризи Европа се държа или мекушаво, или неадекватно. Учудващо ли е тогава, че британски гласоподаватели са променили мнението си? Но европейските лидери изобщо не сметнаха за необходимо да потърсят вината и в себе си. (Спомням си една среща с евродепутата Светослав Малинов непосредствено след Брекзит, на която той обясняваше как британците са изцяло виновни и как ей сега върху тях ще се стовари едва ли не "оня гибелен гняв" на Европейската комисия. А когато пишещият тези редове съвсем кротко попита дали и ЕС няма вина, посочвайки тези четири кризи, получи отговор от типа "виждате ли злорадството на евроскептиците".)

Нещо повече, нелепият начин, по който разни юнкери и ферховстади се зъбят на Великобритания и очакват тя да наведе глава (сякаш не е петата икономика в света, ядрена сила и постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, а някаква полуколония от Третия свят) предизвиква доста тъжни размисли. Като например, че брюкселските еврочиновници си мечтаят да постъпят с Обединеното кралство така, както навремето Съветския съюз постъпи с Унгария (1956 г.) и Чехословакия (1968 г.). И тук вече може да се спори кое е по-страшно - самата мечта или абсурдността да вярваш, че тя може да бъде реализирана.

Краят вече се вижда на хоризонта (едва ли ще се стигне до втори референдум, защото това би било страшен срам за британците), затова нека да видим какво ще струва на едната и на другата страна.

Брекзит е катастрофа. И за Великобритания, и за ЕС. Просто измеренията (количествени и качествени) на тази катастрофа са различни.

За Великобритания последствията биха били следните: риск от териториални загуби - като начало Гибралтар, после и Шотландия; възможна засилена емиграция на британски граждани и фирми (респективно, бизнеси) към ЕС; нагнетяване на вътрешно напрежение - да не забравяме, че почти половината британци искат оставане в ЕС, така че всяко финансово и икономическо неблагополучие през първите години ще бъде обяснявано с излизането от Евросъюза. Като цяло, картината изглежда притеснително, макар че в средно- и дългосрочен план решението може да донесе позитиви.

Какво да очакваме обаче за ЕС?

Първо, отслабване на международната сцена - Евросъюзът остава само с един постоянен член на Съвета за сигурност на ООН (Франция) и една ядрена държава (отново Франция). Общият БВП на ЕС намалява с над два и половина трилиона щатски долара, и по този показател ЕС започва сериозно да изостава от САЩ, като Китай вече усилено му "диша във врата".

Не по-малко сериозен обаче е и психологическия фактор. Прецедентът с напускане на страна-член няма как да не навреди на имиджа на ЕС. А от това директно печелят другите основни геополитически играчи - САЩ, Китай, Русия, Турция, Иран, Израел... Не е без значение и как ще протече завърши фактическият развод между Брюксел и Лондон - дали със запазване на приятелски отношения или с драма. Дано да е първото, но по-вероятно изглежда второто. При което, забравеният кошмар на британските визи за български граждани отново се завръща като реална, макар и не много вероятна опасност. Разбира се, Европейската комисия се кълне, че няма да има двоен стандарт при визовите отношения с Великобритания, но, както виждаме, в този си мандат ЕК рязко загуби доверие.

Затова нека по-бързо да свършва тая мъка - и Брекзит, и мандата на Европейската комисия.

*"Каналът" е названието на морската ивица, която отделя Британските острови от европейския континент. Нарича се така и на двата крайбрежни езика - La Manche - фр., The (English) Channel - англ.