Ще се удаде ли на политиката да спаси еврото? Едва ли. По този начин катастрофата става неизбежна. Всъщност цялата история няма нищо общо с икономическото развитие, а с повтарящите се от години политически измислици. В Германия съществуват две особено интересни истории, разказвани толкова често, че вече всички вярват в тях. По-лошото е, че те определят и базата на настоящия дебат и са обречени на провал, също както и предишните междинни решения.

Коя е първата лъжа?

Първата лъжа касае причините за катастрофата. В Германия почти всеки вярва, че кризата е предизвикана от лошата бюджетна политика. А това не е вярно. Разбира се, че Гърция е нарушила всички възможни правила на добра бюджетна политика, но това не се отнася до Испания, Италия, Ирландия, Франция или Австрия. Причината, поради която днес всички сме затънали до гуша в екзистенциална бъркотия, няма нищо общо с нарушенията на една малка държава в далечния югоизточен ъгъл на еврозоната. Междувременно кризата засяга страни, които в болшинството си спазват правилата. Нека да вземем за пример Испания. Испанците винаги послушно се придържат към стабилизационния пакт. Повече дори и от германците. Те постигаха и бюджетни излишъци, за което бяха хвалени. А сега страната е изправена пред държавен фалит.

Нека се запитаме как решението на испанците за налагане на спирачка на дълговете може да помогне? Или пък предложената от Ангела Меркел реформа на европейските договори? Какво помага това на една страна, която винаги спазва правилата? Нищо чудно, че финансовите пазари изобщо не се интересуват от дългови спирачки и реформи на европейските договори. Тъкмо напротив, те се опасяват от още един рунд на мерки за икономии, който ще усложни още повече реалното икономическо регулиране на югоизточноевропейските страни.

В дните след победата на консерваторите в Испания с бъдещия премиер Рахой лихвите скочиха до небесата, защото пазарите се опасяват от нови мерки за икономии. Пазарите разбират причините за кризата по-добре от политиците. Икономическата причина е частната задлъжнялост, а не обществената. Това се превръща в проблем за държавните бюджети, защото всяка страна се придържа към собствената си банкова система. И всичко се случва, защото Ангела Меркел и бившият финансов министър Пеер Щайнбрюк през октомври 2008 година отхвърлиха всякакво общоевропейско решение на банковата криза. Това се случи малко след фалита на Леман Брадърс. И това беше първородният грях на кризисния мениджмънт, защото превърна една обозрима банкова криза в ескалираща бюджетна криза. Фискална лъжа е да приписваш всички причини на безотговорната бюджетна политика.

А какво се крие зад втората лъжа?

Втората лъжа е инфлационната лъжа, според която Германия, на базата на историческия си опит с инфлацията, настоява за ценова стабилност. Тази лъжа се вкарва сега в играта, за да бъде предотвратено масираното изкупуване на държавни облигации от Централната Европейска Банка. Сама по себе си тази лъжа е интересна, защото германският стопанско-исторически опит не е кой знае колко по-различен от този на други държави. Инфлацията в началото на 1920-те години ли беше тази, която доведе Хитлер на власт, или дефлацията през 1930-те? Покачването на безработицата и дефлацията от 1930-те години доведоха до масова мизерия в Германия, подобно на Великобритания и САЩ. Разликата между Германия и САЩ в съвременното възприемане на тези събития е в селективната германска памет. Германия просто изтласка дефлацията от съзнанието си. Едно от най-важните познания на това време беше, че държавата и централната банка трябваше да се намесят, за да прекъснат дяволския кръговрат между дефлация и дългове.

Испания в момента се намира на тази повратна точка. Историческата поука от американската банкова криза през 1907 година беше, че държавата има нужда от една централна банка, която да е последна инстанция като купувач. Навремето банкерът Джи Пи Морган спаси системата. Не след дълго се видя обаче, че това не може да бъде дълготрайно решение. Вследствие на което бе създаден федералният резерв - днешната централна банка.

Този, който не разбира причините и въздействието на една криза, няма и да я овладее. Това всъщност е същинският проблем с нашите комбинирани фискални и инфлационни лъжи. С мерки за икономии няма да излезем от кризата. Нито със структурни реформи. Най-малко пък с промени в европейските договори. Кризата междувременно е набрала такава скорост, че без ЕЦБ няма да минем. Без еврооблигации също.

Има основание и за песимизъм. Защото ние нямаме време. Най-много два-три месеца. Трудно може да се предположи, че на политиката ще се удаде за толкова кратко време да смени плочата с измислиците и да си направи изводите.