Вчерашната търговия затвърди впечатлението за ужасния месец на Уолстрийт. Водещият индекс на акциите в САЩ DJIA от началото на октомври се понижи с 22.8%, а технологичният Nasdaq с над 25%. Само тази седмица Дау се понижи с 5.35%, а по-широкият S&P 500 с 6.78%.

В тези условия е напълно разбираемо защо борсовите анализатори прибягват до фаталистки сравнения. Те припомнят, че сривът на борсата през 1929 г. и през 1987 г. дойде тъкмо през октомври. Борсовата криза на 1997 също се случи през октомври. Споменава се, че последният борсов ден за октомври 2008 г. е Хелоуин, когато по улиците броди страхът от призраци.

Суеверието „октомври" се използва и за създаване на по-позитивни нагласи. В коментар на „Ройтерс" се напомня, че при предишни кризи дъното е достигано именно през месец октомври, след което започва колебливия и бавен, но все пак възход.

Изобщо, макроикономистите ще побързат да забравят за октомври 2008 г., но журналистите и обществениците не бива да им позволят това, защото този срив на финансите не дойде като гръм от ясно небе, а бе многократно напомнян от онези, на които либертаристите толкова духовито се присмиваха: онези старомодни идеалисти, които пердположиха, че алчността на младите брокери е излязла извън всякакви граници.

Политиците също искат да оставят октомври на Везните зад гърба си и гледат към спасителния ноември на Скорпиона. Европа би желала Азия да подкрепи усилията на Стария континент, а по време на срещата на Двадесетте световни лидери на 15 ноември трябва да се заяви на света, че „причините, довели до тази безпрецедентна криза, няма да бъдат повторно допуснати", както заяви президентът на Франция Никола Саркози.

Гуверньор на централната банка на Великобритания от своя страна посочи, че това е криза, каквато има шанс да се види веднъж в човешкия живот. Според Чарлз Бийн, все повече стават признаците, че кризата излиза извън финансите и се прехвърля към реалната икономика.

Сред коментаторите сякаш вече има консенсус, че най-зрелищните моменти от кризата с фалити на цели институции вече са отминали. Кой би могъл по-рано да си представи, че американските инвестиционни банки, двете ипотечни агенции подобни на двата кита, на които се крепеше плоския финансов свят, шоколадените швейцарски банки и аристократичните лондонски имоти може да са прогнил актив?

Пазарните ентусиасти все още не могат да приемат, че някаква по-сериозна промяна се е случила и твърдят, че фалитите, държавното изкупуване на банки и инвестиционни къщи, подскоците в цената на металите, зърното и петрола са напълно в реда на нещата при „капитализма" и не трябва да се вдига чак толкова неуместен морален шум около тях. Те са втренчени в своите овехтели икономически показатели и продължават да ги анализират технически.

В тази сложна среда, в която се сблъскват ценностите на промяната („Никой не може да влезе два пъти в една и съща река", както е казал Хераклит) и пазарните традиции (в този вид който ги виждаме днес изковани не по-рано от 1950те), малките нови икономики, повярвали на евангелието на либерализма и отворили икономиките си за Западните Инвестиции, стоят с широко отворени очи към нещата, които се случват днес.

Предричаха на развиващите се пазари вечен ръст, за сметка на развитите пазари, които пък би трябвало според анализаторите да загубят водещата си роля, но да продължат да стават все по-богати.

Претеглено на икономическите везни, горното е невъзможно. Икономическото богатство не е константна сума, икономическата игра не е с нулев резултат. Но добавената стойност, създавана от прилагането на човешкия креативен поенциал, все още наричан от някои „труд", остава ограничена. До октомври тя се разпределяше по-бързо в посока на посредниците, отколкото към творците на стойност. Това разклати самите „фундаменти" на създаването на богатство.

Тези малки отворени икономики, много от тях в Европа, виждат как моделът на турбо - демокрация (оказала се фалшива като златен билет за магически театър), основан на неумолима приватизация и дерегулация на едро, ги вкара в дълбок капан.

Страните, които разполагат с интелектуален потенциал, ще си вземат поука. В бъдеще те ще инвестират в знание и в собствени индустрии, основаващи се не на експортния „потенциал", а на националните силни черти. От родната почва зависи каква икономика ще израсте - ако е добра, то плодовете й ще се търсят надалеч, а бурите няма да я прекършат. Но да не забравяме, че протекционизмът и националистическите чувства във време на криза крият сериозна опасност за света.

Ако политици, икономисти и журналисти най-сетне не осъзнаят, че икономиката на страната е заключена в щастието на нейното население, десетилетия след десетилетия държави ще фалират, отново и отново, а някой път отново през октомври. Със сигурност сред доверчивите малки европейски икономики ще има и такива, които ще запомнят горчивия урок на октомври '08.

Малко преди пукането на дот-ком балона, първата финансова криза на XXI век, един чешки учен написа: кризата на обществото, в което живеем, е философска, морална и екологична. Според мен философската криза изразява невъзможността на съществуващите социални институции да отговорят на житейските въпроси, които си задават ставащите все по-комплексни хора.