Защо и без глобално затопляне, държавното управление на водите в България носи суша

Над седем месеца - от края на 2019 г. до средата на тази - жителите на Перник бяха върнати хилядолетия в миналото. Причината за това беше проста. Благодарение на държавно управлявания язовир "Студена", хората в града трябваше да се молят за дъжд.

Сега за водна криза могат да се готвят значително по-големите Варна и Бургас, поради точно същата причина. Това не е някаква конспирация, а думи на министъра на екологията Емил Димитров, който през парламента каза:

"Бургас се приближава към водна криза. Ще се случи като в Перник. Догодина ще има водна криза в земеделието и ще имате трети път избори - един път редовни, един път президентски и един път водни бунтове, защото обезпечеността е 40-45% към днешна дата."

Управляващите по света тласкат глобалната икономика към нова дългова криза

Защото рецесията, породена от затварянето на стопанствата, не е достатъчна

Час по-късно министър-председателят Бойко Борисов, изглежда, е разпоредил дъжд, защото министърът се отметна от думите си. И все пак подобно предупреждение, изказано пред трибуната на Народното събрание, не може да се отхвърли с лека ръка. Затова да видим какво се случва с напояването и водите в България.

Планираният хаос на водите в България

Над 95% от язовирите в България са собственост на общините. Защо обаче започвам с процент, а не с конкретния им брой? Защото той не е точно ясен. В края на миналата година беше публикуван анализ на Държавна агенция за метрологичен и технически надзор, според който у нас има 6844 "язовира", но от институцията признаха, че са броили даже и структури, които по нищо не се отличават от локва и само понякога имат малко по-голям обем.

Същевременно обаче немалка част от язовирите са на концесия (около 70 от тях) или се стопанисват от Министерството на околната среда и водите, Министерството на земеделието и храните чрез "Напоителни системи" и Министерството на регионалното развитие и благоустройство чрез ВиК дружествата. Именно последните стопанисват "Студена" край Перник и "Камчия" край Бургас. От друга страна, 50,1% от общия регулиран обем на водохранилищата в България се стопанисва от предприятие "Язовири и каскади", което е под шапката на НЕК.

Защо здравеопазването в България убива и как да подобрим системата веднага

Три десетилетия след краха на комунизма, централното планиране в България продължава да отнема животи

Именно административният хаос е поводът Бургас да е заплашен от безводие, тъй като няколко ведомства не можеха месеци наред да си обменят документите за тях. А причината, както ще видим по-долу, е съвсем друга.

Но административният хаос не е единственият проблем. От всички язовири, над 800 са в необходимост от ремонт, а над половината от тази бройка - от спешен такъв. Затова и държавата през миналата година отпусна бюджет от 500 млн. лв., който обаче по всичко изглежда, че просто ще потъне.

Централното планиране създава поредните черни дупки за стотици милиони

Причината за това е, че парите бяха прехвърлени на Държавната консолидационна компания - изключително сенчесто дружество под шапката на Министерството на икономиката, което дори няма интернет сайт и контакти. Последните транзакции от него показват, че лъвският пай от тази сума ще бъде насочен към държавната компания "Монтажи", която също е под управлението на Министерството на икономиката и която получи над 30 млн. лв. за прокарването на вода към Перник, след като язовир Студена беше оставен да пресъхне. Тогава пълната сума на ремонта, включая дейностите в самия град, достигна 60 млн. лв.

От сумата от половин милиард лева е ясно, че към края на миналата година са използвани само под 6 млн. лв. за ремонтите на няколко язовира, според данните на Министерството на икономиката. Останалите средства са доста по-трудно проследими, след като Държавната консолидационна компания започне да ги раздава на други държавни структури.

Как държавата простреля пазара на труда в България

Негативите от политиките тепърва предстои да се видят

Отделно от извънредните ремонти, преди около две години беше създадено Държавно предприятие "Управление и стопанисване на язовири" (ДПУСЯ), чиято цел беше именно прекратяване на хаоса със собствеността на язовирите. Идеята беше общините да ѝ прехвърлят водоемите, които не искат да са тяхна собственост (и което се оказа незаконно). В крайна сметка така около 2700 язовира трябва да бъдат поставени под шапката ѝ, но към настоящия момент тя все още не е приела тази бройка.

Вместо това, новата структура също започна да гълта пари. Въпреки че към края на миналата година нямаше язовири, поставени под нейно управление, в нея потънаха 4 млн. лв. за заплати и оборудване, а през тази година бюджетът ѝ е удвоен, като все пак процесът по приемане на водоемите започна.

Разходите обаче продължават да се трупат. За да може язовирите Порой и Ахелой да бъдат включени в деривацията на Камчия, освен изброените до момента разходи ще са необходими още 60 млн. лв., според изчисленията на самата администрация в Бургас.

Капка по капка извънредните разходи само за спешни ремонти набъбват до над 600 млн. лв. в рамките на изминалите две години. Освен тях е много трудно да се проследи колко данъкоплатски средства поглъщат язовирите, тъй като ежегодно сумите за поддръжката и управлението им са разхвърляни между много институции и общини. Ясни са обаче поне две неща:

Съвкупно сумите излизат над милиард лева и въпреки това язовирите в България създават заплахи по две направления: засушаване и преливане, което застрашава инфраструктурата, населените места и поминъка на хората край тях.

Невъзможността държавата да управлява води

Икономически е ясно, че по принцип централизирани институции не могат да управляват капиталови активи, каквито на практика са водоемите. Причината за това обобщена от Лудвиг фон Мизес още през 1920 г. по следния начин:

1. Без частна собственост на производствените фактори, никога не може да има пазар за тях;
2. Без пазар на производствените фактори, никога не може те да имат цена;
3. Без цени, които да отразяват оскъдността на капиталовите стоки, хората, взимащи решения в икономиката, няма да са способни рационално да изчислят всички алтернативни употреби на капиталовите стоки.

Казано иначе, без частна собственост централни органи като министерства и държавни компании буквално действат на сляпо. При това, Мизес приема, че самите институции имат пълното техническо познание и все пак администрациите са неспособни да управляват подобни ресурси. А към тази обяснена чрез теорията невъзможност се добавя и хаоса в българския вариант.

Икономическите мерки срещу пандемията: какви са и какви можеха да бъдат

Всяка политика оказва последици в реалния живот, но те може да не са такива, каквито ни се иска

Тук трябва да се обясни и нещо друго и то е защо въпреки средствата, които се заделят за водоемите в България, държавната собственост по принцип ги предпоставя към лоша поддръжка и свръхзавишени разходи. Това е следствие от трагедията на общата собственост.

Никой предприемач няма да остави капиталовата си стока, да кажем един камион или машина, да работи, докато буквално не се разпадне. Напротив, тъй като именно тя е сред активите, които му носят печалба, той има силен стимул да я обслужва навреме. Точно това виждаме в живия живот - цялата частна система работи по начин, по който освен при аварии имаме интернет и телевизия вкъщи, не оставаме без хляб в магазина, по бензиностанциите няма дефицит на горива.

Когато собствеността е "публична", което в общия случай означава "ничия", подобни стимули отсъстват. Кметовете и държавните дружества не дават собствените си средства за водоемите, така че имат силен стимул да ги експлоатират максимално много. Нещо повече, когато стане някое бедствие, управляващите на централно ниво ще осигуряват средства за ремонтите, защото скъсана язовирна стена обикновено се превръща в политически проблем, а никой на власт не иска да губи гласове.

Самите средства, както стана ясно дотук, са немалко и се управляват съвсем непрозрачно. Всъщност вероятно те са значително повече, отколкото е необходимо за първата партида от водоемите. Ще направя и още една спекулация, изхождайки от историята на управляване на обществени пари до момента в България - размерът на сумата и насочването ѝ към точно тези конкретни държавни дружества е следствие от факта, че едва ли всички от тези 500 млн. лв. ще отидат точно за язовирите.

Милтън Фридман разделя разходите на четири групи:

1. Собствените ни пари за нас самите - тогава сме най-внимателни при разходването и гледаме да получим най-голяма изгода срещу средствата си;
2. Собствените ни пари за някой друг - тогава не внимаваме чак толкова много за извлечената изгода, но все пак се опитваме да минимизираме разходите;
3. Чужди пари за собствените ни нужди - тогава максимизираме изгодата, но обикновено не следим мащаба на разходите;
4. Чужди пари за някой друг - вече няма значение не само колко плащаме, но и какво се получава.

Затова и държавните компании не оптимизират толкова много разходната част, като резултатите от това са видими - водни кризи, когато няма валежи, и скъсани диги и залети населени места, когато има малко повечко валежи. Точно от това е ясно и че ситуацията ще бъде коренно различна, ако предприемачи залагат собствения си капитал и печалба за управлението на язовирите. А от това ще спечелим всички ние, защото горепосочените суми за спешна поддръжка и създаване на държавни дружества идват точно от нашия джоб като данъкоплатци.

Частна собственост на язовирите?!

Ако ужасът от деветмесечното безводие в Перник, заплахата от същото в Бургас и приложената икономическа логика не са достатъчни, за да покажат недъзите на това, което се случва в управлението на водите в България от десетилетия, има и аргумент от природните науки и правото.

Точно благодарение на частни организации езерата край Наарден в Нидерландия са спасени от източването им и превръщането им в сметище, като те вече са собственост на Nature Monuments - най-големият собственик на природни обекти след държавата. Именно благодарение на приватизацията се съхраняват и водни резервоари в Нова Зеландия, посочват в изследването Protection through property: from private to river-held rights, публикувано в Water International - най-престижното научно издание за водите.

Още много подобни примери могат да се намерят в книгата на Уолтър Блок и Питър Нелсън Water Capitalism, привю на която може да се види тук.

След като логиката и реалният опит насочват към приватизация на язовирите, вместо към постоянно прехвърляне на пари от данъкоплатците към различни държавни структури, тогава защо тя не се случва, а вместо това платците получаваме водни кризи или скъсани диги? Това е въпрос за над 500 млн. лв.