В съвременните условия, с разрастването на световната криза, отново с пълна сила беше възобновен научният спор за намесата на държавата в стопанството и по какъв начин. Кризата доказа липсата на способност за противодействие на икономиката при либерална политика от страна на държавата. Въпреки това се възприема един такъв курс на държавно регулиране, чрез който по скоро се търси косвено въздействие в стопанските отношения и пазарната система на страните. Затова широко се прилага административното регулиране и контрол върху стопанската дейност, като инструмент на държавното регулиране, изразяващо се в непряка намеса в националната икономика.

Административното регулиране на стопанската дейност е въпрос, който отдавна се обсъжда при осъществяване на реформите в областта на икономическата система и публична администрация не само в България, както и в останалите източноевропейски икономики, но и в държавите в Западна Европа. Икономическата реформа се характеризира с няколко основни черти, които задават посоката на развитие и динамиката. Към тях могат да се причислят въвеждането на свободна пазарна икономика и едновременно с този процес, намаляване на държавната намеса. Разбира се така формиращата се система на пазарна конкуренция с елементи на държавно регулиране пряко са зависими от протичащия с различни темпове процес на приватизация и придобиване на частна собственост върху средствата за производство. През последните десет години в българската държава бяха извършени множество значими промени в държавното управление, които влияят върху функционирането на стопанството, респективно върху всеки участник при осъществяване на икономическите дейности.

В унисон с гореописаното все по-ясно се очертава тенденцията за усъвършенстване на регулирането. Търсят се начини за опростяване на различните административни регулации за стимулиране на търсенето и предлагането в системата. В този ракурс нуждата от въвеждането на подход за „по-добро" регулиране е структуроопределящ за страната в синхрон с политиката на ЕС. С постигането на тази цел ще се подобри бизнес средата, ще се повиши благосъстоянието на гражданите и тяхната сигурност. Българският бизнес очаква държавата да гарантира благоприятни условия и бизнес климат, за да работи успешно и да постига положителни резултати. От своя страна българските граждани очакват намаляване на бюрократичната система и подобряване качеството на нормативната база. А за това от ключово значение се явява прилагане на реформи за по-добро регулиране.

Съществуват редица изследвания на международни институции - Световната банка, Международния валутен фонд, които констатират необходимостта от създаване на по-добра регулативна рамка в България.

Държавата е основен субект и участник на пазара

Следователно тя разполага с възможности да стимулира или ограничава стопанската дейност, т.е. да влияе върху стопанските отношения. Причините за намесата на държавата в икономиката трябва да се търсят в същността на пазарния механизъм.

Следователно проблемът не се изчерпва с въпроса дали е необходима държавна намеса, а къде е границата на тази намеса. Така на практика си взаимодействат две системи - пазарен механизъм и конкуренция и държавата със своите институции. Следователно взаимодействието на двете системи намира израз в разнообразните функции на държавата, която е в крайна сметка фундаментален регулатор на обществените и стопански отношения. Ето защо държавата чрез нейните институции въздейства при функционирането, както на съдържащите се в нея подсистеми, но също така участва в самите тях чрез регулативната си роля и посредничество. Затова първо трябва да се потърси отговор на въпросите, свързани с регулирането и неговия обхват, и как се отнасят те към пазара.

Съществуват множество фактори, които налагат намесата на държавата в стопанската дейност. Те могат да бъдат класифицирани в няколко основни групи причини. Първо, в последните години се доказа тезата за невъзможност пазарът да преодолява възникващите предизвикателства. На второ място трябва да се подчертае наличието на процеси, които не позволяват пазарните сили да отговорят на всички потребности на обществото. На трето място са причините, които произлизат от поведението на индивидите като потребители. И не на последно място са факторите, които са свързани с публичния избор на блага за обществено потребление.

С развитието на стопанската дейност се появяват тенденции за елиминиране на конкуренцията и установяване на монополни структури. Същевременно в последните десетилетия сме свидетели на редица икономически кризи, които доказаха неспособността на пазарната система да се саморегулира, каквато е генералната концепция на класическата теория.

Едновременно с това липсата на симетричност в притежаваната информация, справедливостта при получаване на доходите, производството и разпределението на някои обществени блага, налагат гледището за участие на държавата в стопанския живот на дадена страна.

Конкретни мерки по регулиране на стопанската дейност или нейното стимулиране се извършват от страна държавата чрез нейния административен апарат. Всъщност администрирането на дейността на икономическите субекти чрез вземането на различни решения, нормативни актове, тарифни и нетарифни ограничения, и административни режими влияе директно върху тяхното развитие и възможности. Административното регулиране на държавата е израз на нейната протекционистка политика и ограничаване на пазарните участници, както също така и пряко участие при взаимодействието между участниците в отрасли, с условия за формиране на естествени монополи, или такива от национално значение за сигурността на страната и обществото.

Винаги, когато се наблюдава кризисна ситуация в национален и световен мащаб, се повдига

проблемът за обхвата, степента на намеса и регулиране на икономическата система

за да функционира тя ефективно в условията на финансови ограничения и недостиг на ресурси от всякакъв вид.

Според теорията за управление на системите, регулирането означава въздействие на управляващ субект върху управляван обект, който трябва да постигне зададена цел и очаквани резултати. Следователно държавното регулиране се свързва с направляване на обществените и стопански процеси с цел гарантиране на публичния интерес и благосъстояние. Въпреки направеното уточнение, няма точна дефиниция по отношение на понятието държавно регулиране. Повечето от определенията се свеждат до определянето на термина като политически инструмент, който има конкретно практическо изражение в определена сфера.

В Закона за ограничаване на административното регулиране и административен контрол върху стопанската дейност се казва, че:

„(2) Държавата регулира стопанската дейност с цел гарантиране на:

1. защита и запазване националната независимост, суверенитета и териториалната цялост на Република България;

2. личните и имуществените права на гражданите;

3. опазването на околната среда;

4. свободата на всеки да осъществява стопанска дейност, създаване на условия за конкуренция и предотвратяване на злоупотребата с монополно положение...".

Следователно административното регулиране на стопанската дейност е обективна необходимост за всяка държава, и с ключово значение за

гарантиране на равни възможности, на свободна конкуренция,  на равнопоставеност, на националния интерес и сигурност

При регулирането на стопанската дейност държавните административни органи отчитат интересите на икономическите субекти. В този смисъл овластените институции се съобразяват с извършените разходи от страна на участниците в икономическия живот, като ги отнасят към заложените в законодателството изисквания. Същевременно държавните институти се стремят да осъществят ефективен контрол и затова важно значение има установяването на административните разходи. Ако се установи липса на икономическа ефективност за държавата, тогава се разглежда възможността да се приложи контрол с отсъствието на административен орган.

В практико-приложен план административното регулиране се изразява чрез действието и функционирането на административните органи на държавата. Техните правомощия и компетентност обхващат мониторинга по отношение спазването на нормативните изисквания. Също така реализирането на административните правомощия съдържа прилагането на лицензионен, разрешителен или уведомителен режим при нова инициатива на стопанска дейност; от друга страна контролират и осъществяват наблюдение на стопанската дейност. При тази си функция органите могат да използват административно-наказателни средства т.е. налагат наказания при установени противоречия спрямо нормативните изисквания.

Регулирането е едно от основните правни средства, което цели повишаване ефективността на правителствените органи. Поради непрекъснато променящите се социални отношения е необходимо едно константно усъвършенстване на административното законодателство във връзка с новите условия.

Административно-правното регулиране се проявява в разнообразни форми, показващи мобилност и бърза реакция на промените. То е част от системата на държавно управление, като е в рамките на държавното регулиране, както и неговите съставни елементи и, следователно, до известна степен възпроизвежда основните си свойства. Затова е необходимо да се разкрие съдържанието на понятието за държавна регулация.

Говорейки за административно регулиране, бихме могли да изходим

от юридическа и от икономическа гледна точка

Юридическият подход е заложен в закона за ограничаване на административното регулиране, където под административно регулиране се разбира законодателния процес. Той е в основата на създаване на различните видове режими, постановени със закон, който респективно конституира и овластява нов регулаторен орган. Пак в същия закон е записано, че контролът представлява прилагането на законодателството и функционирането на регулаторните органи.

Съгласно икономическата логика трябва да разглеждаме процеса на регулиране и контрол като неразривно свързан и непрекъснат. Аргументите за това могат да се открият в организационната и системна теория. Функционирането на администрацията, и по-конкретно на регулаторните органи поражда предпоставки и процес на регулиране и контрол чрез тяхната дейност. Ето защо авторът по-скоро приема постановката, че административното регулиране съдържа контрола като последваща дейност. Т.е. административното регулиране би трябвало да се разглежда като регулиране и контрол - двуаспектно.

Общата констатация, до която достигаме е, че държавното регулиране прокарва пътя за установяване на общи правила за управление (програми), които всъщност насочват и контролират участниците в управленските отношения, коригирайки тези правила във връзка с изменящата се ситуация в сферата на управлението (внасяйки в тях изменения и допълнения), установяване на условия, нарушаващи нормалния ход на управленския процес (контрола и неговите последици). В административно-правен аспект държавното регулиране се проявява като нормативно регулиране, осъществявано от различните органи на изпълнителната власт в определени сфери на дейност.

Държавното регулиране притежава своя пространствена структура, представляваща главния образ на отрасловото разпределение и класификация, подлежаща на правно регламентиране и ограничаване. Така например може да се диференцира административно-правното регулиране, което юридически обезпечава държавното регулиране, и в същото време като главна функция на държавното управление.

Административното регулиране може да стимулира и ограничава стопанската дейност на икономическите агенти. Затова, когато се изследва тематиката, свързана със стопанската дейност, ние разглеждаме националното или местно стопанство, в което се извършва стопанската дейност. Но за да се проследи изменението в стопанската дейност, първо е важно да характеризираме какво представлява понятието, и с какво се свързва.

Нормативно регулиране, сърегулиране, квазирегулиране и саморегулиране

Най-близко до административното регулиране като визия и функции е нормативното регулиране, което се изразява в традиционните задължителни правни норми. При него се забелязват всички основни характеристики, присъщи на административното регулиране на стопанската дейност. А те са: задължителност, контрол за изпълнение на изискванията, наказания при неспазване на правилата. Нормативното регулиране се извършва чрез приемане на закони и кодекси; и издаване на подзаконови нормативни актове (на­редби, инструкции). Други форми на държавно регулиране са сърегулирането, квазирегулирането и саморегулирането. Те също имат сходства и може до някъде да се отнесат към административното регулиране на стопанската дейност в България.

Сърегулирането се отнася до възможностите за разпределяне на функции и отговорности между дър­жавата и засегнатите страни - различни групи от хора, професионални сдру­жения, индустрии. Т.е. ангажираните организации предлагат за приемане и администрират съответните правила за поведение, а държавата осигурява необходимата нормативна основа за тяхното съществуване и прилагане.

Квазирегулирането е сходно на сърегулирането, като ре­гулативните функции и отговорности се споделят между държавата и конкрет­ни неправителствени органи. Следователно при този вид регулиране държавата партнира на организации в процеса на разработване и прилагане на инструментариум за регулиране - кодекси за добра практика, стандарти, съв­местни споразумения, наръчници.

Последният вид регулиране е саморегулирането, което се осъществява посредством добро­волни по своя характер правила и процедури, разработвани и прилагани заинтересованите групи от хора.

Изхождайки от посочената постановка може да се направи изводът, че административното регулиране обхваща всички дейности на държавата по установяване на нормативни изисквания, правила и стандарти чрез комплекс от закони, постановления, нормативни и поднормативни актове и наредби, както и дейностите по контрол за спазване на всички институти, и документи.

Предизвикателства за прилагане на ефективно административно регулиране.  Държавна - частна собственост

Обсъждайки широкообхавтната тема за държавното и административно регулиране на стопанската дейност, не може да се подмине въпросът, свързан със съотношението държавна - частна собственост. Важността му произтича от постановката, че частната собственост е база на пазарната система. Генератор на предприемачество и свободна инициатива е собствеността на икономическия субект, който по този начин е мотивиран за развитие.

От друга страна държавната собственост е един от начините за въздействие в икономиката и регулиране на стопанската дейност. Притежавайки повече от петдесет процента от дяловете на крупни стопански субекти, държавата упражнява контрол върху юридическото лице и същевременно може да влияе непосредствено чрез такъв икономически агент върху стопанството и чрез регулиране на цените на някои стоки. По глобално и макроикономически погледнато, участието на държавата в стопански субекти определя съотношението на държавна и частна собственост. На практика трябва да се направи разграничение между този критерий в различните европейски държави, защото колкото по-висок е процентът на държавна собственост, толкова по-ефективно може да бъде регулирането и контрола. В подкрепа на казаното може да се допълни, че изискванията, които се поставят за стопанските дейности първо се изпълняват безпрекословно от държавните стопански субекти. А другите могат да решат да напуснат страната, ако не ги удовлетворяват създадените чрез законодателството изисквания и условия в стопанството.

Чрез законодателството се установява и философията на бюджета, който представлява преразпределителен механизъм на акумулираните финансови средства и тяхното насочване към определени отрасли и социални групи. Т.е. в него винаги има заложени стимули и ограничения. Първо, това зависи от размера на заложените фискални инструменти, и второ, събраните средства, къде ще бъдат вложени, включително държавните помощи и субсидии. Фискалните инструменти обхващат формирането на определен тип данъчна политика, в това число видовете данъци. Към така описания инструментариум може да се причислят също различните административни такси, които представляват чист приход за институциите.

И не на последно място към инструментите на фиска би трябвало да причислим другите нефинансови ограничения, които са въведени или предстои да бъдат въведени.

В България за последните десет години се наблюдава бурно развитие в икономическо отношение, касаещо и промени във философията на бюджета и конкретния инструментариум. Може да се каже, че фискалните инструменти търпят промени при смяна на управленския модел, т.е. партийното управление, а съответно с това и визията за фискална политика. Данъчната политика, държавната собственост, държавното и административно регулиране са цялостен механизъм, който формира икономическата среда във всяка страна, респективно и в българската държава.