Данните за март показват, че паричното предлагане е нараснало с 10,5% на годишна основа, спрямо 6,6% през февруари и 1,7% през март 2019 г. Предвид това, че Федералният резерв разхвърля новонапечатани пари в икономиката сякаш няма да има утрешен ден е изкушаващо да допуснем, че паричното предлагане дори ще се ускори, а заедно с него - и вероятността от настъпване на галопираща инфлация, пише икономистът Франк Шостак.
Но, в отговор на масовият спад на реалната икономика е възможно банките да понижат отпускането кредити от нищото чрез банкирането с частични резерви. Засега този вид кредитиране, познато като инфлационно кредитиране, през март нарасна с 14,1% спрямо 7,4% през февруари и 3,4% през март 2019 г.
Ако темпът на инфлационното кредитиране спадне рязко, вероятно той ще бъде последван от понижаване на годишния темп на паричното предлагане. В резултат на това ще има и рязък спад на ценовата инфлация. Ако това се случи, правителството и централната банка ще увеличат темпа на инжектиране на средства, за да се борят срещу дефлацията.
Общото понижаване на цените на стоките и услугите се разглежда като лоша новина, тъй като се свързва с Голямата депресия от 30-те години. През юли 1932 г., годишният темп на нарастване на индустриалното производство всъщност е срив от -31%, а индексът на потребителските цени се свива с 10,7% до септември.
Лоша новина ли е спадът на цените?
Обратно на популярното мнение, в спада на цените няма нищо нередно. Всъщност това е основна характеристика на пазарната икономика, особено при златния стандарт. Както пише икономистът Джозеф Салерно:
"Всъщност исторически естествената склонност на индустриализираната пазарна икономика, управляваща със стокови пари като златото, е да води до траен спад на ценовото равнище, тъй като натрупването на капитал и технологичният напредък водят до увеличаване на предлаганите продукти. Затова през целия XIX в. и до Първата световна война преобладава лека дефлация в индустриализираните нации, тъй като скоростта на нарастване на произведените стоки изпреварва бавния темп на увеличаване на паричното предлагане. Например между 1880 и 1896 г. цените на едро спадат с 30% или с 1,75% годишно, докато реалните доходи се покачват с около 85% или с по 5% годишно."
На свободния пазар нарастващата покупателна способност на парите, т.е. спадът на цените, е механизъм, чрез който все по-нарастващото множество от произвеждани стоки става достъпно до постоянно нарастващ брой потребители. По тази тема икономистът Мъри Ротбард писа:
"Публиката се радва на повишаване на стандарта на живот заради плодове на капиталовите инвестиции. Повишената производителност води до понижаване на цените и разходите и по този начин разпръсква плодовете на капитализма към всички хора, като така повишава стандарта на живот за потребителите. Принудителните ценови контроли спират работата на този механизъм."
Повечето експерти са на мнение, че общият спад на цените винаги е "лоши новини", тъй като той води до отлагане на покупките, което от своя страна, смятат те, води до спад на инвестициите в капиталово оборудване и машини. Това, твърди се, води до икономически спад. Нещо повече, с понижаването на потреблението забавянето на икономиката се влошава.
За потребителите отлагането на покупките заради очакваното понижаване на цените означава загърбване на всяко желание за живот в настоящето. Но без поддържане на живота сега, всяко бъдеще е немислимо.
Проблемът с печатането на пари
Когато централната банка започне да помпа пари в икономиката, тя облагодетелства различни индивиди, занимаващи се с дейностите, които първи получат новонапечатаните пари. За сметка на това всички производители на благосъстояние се оказват ощетени. Чрез разхлабената парична политика централната банка създава цяла класа от хора, които с нежелание се превръщат в консуматори, без да са спестявали преди това. Тяхното потребление става възможно чрез отклоняването на спестяванията на реалните производители.
Забележете, че и потреблението, и производството са еднакво важни за постигането на крайната цел на хората, която е поддържането на живота и добруването. Потреблението зависи от производството, а производството зависи от потреблението. Разхлабената политика на централната банка нарушава тази връзка, създавайки среда, в която изглежда възможно да се потребява, без да се произвежда.
Не само политиката на лесни пари увеличава цените на съществуващите стоки - или пречи на тяхното поевтиняване - но и тази политика води до производството на стоки, търсени от хора, които не произвеждат стойност. Когато едни стоки се потребяват от създаващите стойност (т.е. от участниците в производствените отрасли), това никога не е разхищение, защото по този начин те се поддържат. Това обаче е различно, когато стоките се потребяват от хора, не произвеждащи богатство, защото те не връщат нищо друго в обществото.
Докато размерът на спестяванията нараства, различните стоки и услуги, потребявани от непроизводителните индивиди, изглежда сякаш носят печалба. Но когато централната банка промени паричната си политика, подриването на спестяванията спира. Тогава непроизводителните потребители са изправени пред подринати способности да купуват, което оказва натиск върху цените на търсените от тях стоки.
Това представлява спукването на балните. Спадът на цените на различните стоки е просто отговор на спряното обедняване на производителите на активи и, като такова, означава началото на оздравяването на икономиката. Очевидно, възпирането на този оздравителен процес води до ново понижение на покупателната способност на производителите.
Като правило, централните банки се опитват да повишат т.нар. ценови индекс. "Успехът" на тази политика обаче зависи от размера на спестяванията. Докато той расте, паричните политики изглеждат като правилното лекарство.
Илюзията, че инжектирането на пари в икономиката може да я поддържа изчезва, когато размерът на спестяванията започва да се свива. Когато това се случи, икономиката се насочва надолу. Нещо повече, политиките на лесни пари водят до допълнително понижаване на реалните спестявания.
USD
CHF
EUR
GBP
