Преди век Лудвиг фон Мизес написа най-ясното развенчаване на идеята, че социализмът е възможен: "Economic Calculation in the Socialist Commonwealth", пише Патрик Барон. Съвсем наскоро пък икономистът Гари Норт резюмира проблема така:

"Мизес не говори за техническите трудности пред задаването на цените. Той представя много по-съществен аргумент. Според него бюрото за централно планиране не може да знае икономическата стойност на никой оскъден ресурс.

Защо не? Защото при социализма няма ценова система, базирана на частната собственост върху производствените фактори. Следователно няма начин централните плановици да знаят кои стоки и услуги са най-важни за потребителите, за да произвеждат тях. Няма йерархична скала на стойността, която се базира върху търсенето и предлагането. Проблемът на социализма не е само технически, но все пак бордът за планиране е изправен и пред технически такъв. Той обаче не се състои само в това, че те плановиците просто не разполагат с достатъчно. Проблемът е, че те няма как оценят икономическата стойност чрез цените. Плановиците не знаят стойността на нищо."

Забележете аргумента на Норт. Социализмът е невъзможен, а не е просто технически труден. За да знаем какво трябва да произвеждаме, ни е необходима ценова система. За да имаме такава, трябва да съществува частна собственост върху производствените фактори. Защо?

Защото ценовата система почива върху йерархичните подредби на стойността на всеки един индивид, а за да можем да имаме такава класация, трябва да съществува частна собственост. С други думи, ако не притежаваш нещо, няма как да знаеш колко струва то.

Това не означава, че всеки има една и съща подредба на стойността на предметите. Но всички отделни ранкинги се срещат на пазара, за да определят пределните цени на предметите във всеки един момент на времето. Колекция от кукли може да струва хиляди долари днес и нищо утре. За вас, тя може да е безценна и да не ви интересува колко струва тя за останалите. Но ако решите да продадете куклите или цялата си колекция, тогава ще трябва да се изправите пред реалностите на пазара.

Коронавирусът и проблемът с икономическата калкулация при социализма

Може би се питате какво общо има това с коронавирусът. Болестта не е продаваема стока и не е собственост на някой. Никой не я иска; всъщност е точно обратното. И все пак отговорът на правителствата по време на пандемията допуска, че те знаят йерархията на риска на всеки един индивид и могат да създадат правилен публичен отговор. Но това е също толкова невъзможно, колкото да се знае стойността на стоките в социалистическата държава.

Разликата е, че тук вместо да си говорим за йерархия на стойността, ние говорим за йерархия на риска. Точно както оценката на всеки човек за стойността на предметите е различна, така и оценката какъв риск са склонни да поемат също се различава. Виждаме това навсякъде. Младежите в университетите като цяло оценяват риска от коронавирус като доста нисък. Възрастните и хората с хронични заболявания оценяват риска като много висок.

Освен това отговорът на всеки един човек зависи от нещата, от които той се отказва. Възрастните хора може да губят само социалния си живот в хода на карантината. Пенсионерите обаче със сигурност не губят доходите си заради нея. Но хората в работоспособна възраст губят много повече за. Собствениците на компании, които са принудени да затворят, може да загубят цялото си състояние. Индивидите, които получават заплата, жертват по-малко, но колкото по-дълго продължава затварянето на икономиката, толкова по-бедни стават и те.

В случая използвам стереотипните широки категории само за илюстрация. Разбира се, че хора с различно ниво на доход, но на една възраст, може да оценяват риска - и нещата, които губят от мерките - по различен начин. Точно затова универсалните факти на човешкото съществуване правят откриването на една политика, която да е универсално приемана от всички, не просто трудна задача, но невъзможна. Затова единствената допустима такава е политика е тази на перфектната свобода, при която всеки човек сам оценява риска от коронавирус и действа въз основа на собствената си преценка, доколкото не вреди на другите.

Ами страничните ефекти?

Това ни отвежда към аргумента, според който свободата вреди на другите. Реториката на правителствата беше, че затварянето на икономиката и карантините бяха нужни, защото трябваше да се опазят легла в болниците за пациентите с коронавирус. На първо четене, това звучи разумно, но не и като се гмурнем по-дълбоко.

Тази идея почива на неправилната теория за страничните ефекти, според която всяко нещо, което правиш, влияе на другите по някакъв начин. Според нея, правителствата имат право да регулират всичко, което правим. Да забравим за момент, че достъпът до информация на властите не е по-добър от този на хиляди други действащи лица. Проблемът тук е етичен.

Например една частна болница може да откаже прием на пациенти, които искат да получат нежизненоважна операция, за да запази легла за болните от коронавирус, но правителството не трябва да се намесва и принудително да определя как тя трябва да действа. Точно както и при проблемът с икономическата калкулация при социализма, държавата не участва в тази игра и респективно няма нищо, върху което да базира една универсална политика, освен временните суеверия на управляващата върхушка и бюрократите.

Може би още по-силен довод от срещу аргумента, базиращ се върху страничните ефекти, е, че даже не се прави опит, а и невъзможно, да се изчислят безмерните непредвидени последици от затварянето на икономиката и карантините. Те се простират от забавянето на медицинските грижи за пациенти, които се нуждаят от такива (както физически грижи, така и психически), което доведе до влошаване на състоянието им или до смърт, до трайната загуба на възможността на много хора да хранят и обличат домакинството си адекватно.

Двойните стандарти на политиците

Достигаме до следното заключение: тъй като всеки риск се оценява само и единствено от индивидите, никой не знае толеранса на риска на останалите. Затова начинът, по който един човек реагира на коронавируса, е лично решение, базиращо се на собствената му оценка на риска. С други думи, съвършената свобода трябва да се уважава, просто защото тя е единственото рационално решение.

Това обаче не е ли непрактично? Всъщност много от авторите на най-драконовските политики и ограничения следват именно поведение на абсолютна свобода. Губернаторът на Калифорния Нюсъм например беше хванат да присъства на пищна вечеря точно след като даде заповед, забраняваща още по-строго публичните и частните събирания.

Губернаторът на Илинойс Прицкър редовно посещаваше имотите си, намиращи се извън щата, въпреки че забрани на жителите му да правят същото. Други политици също бяха хващани да нарушават собствените си ограничения. Дали те не предприемат излишен риск за себе си и за другите? Няма конкретен отговор. Но самият факт, че нарушават собствените си забрани, ни отвежда към мисълта, че те ценят свободата си да могат да го правят и да преценяват риска за себе си. Защо ние да не можем да правим същото?