През последното десетилетие светът свикна с комфорта на ниските лихви, лесния достъп до капитал и обещанията на правителствата, че "всичко е под контрол". Само че икономиката не прощава дълговете, дори когато централните банки се правят, че те не съществуват. А днес тези дългове вече не са просто икономическа категория - те са вулкан, който се надига под краката ни. В предишната ми статия, озаглавена "Колко лоша ще е следващата дългова криза?", ясно очертах хипотезата, че тя ще бъде по-дълбока и по-структурна от всичко, което светът е виждал от Втората световна война насам. Сега тази хипотеза се превръща в реалност, а предупрежденията идват от всички ъгли на глобалната финансова сцена.
Джейми Даймън от JPMorgan заговори за "пукнатина" в пазара на държавните облигации на САЩ - едно от най-сигурните звена в глобалната финансова архитектура. Според него, свръхзадлъжняването и фискалната безотговорност са достигнали точка, в която дори традиционно стабилни активи вече не изглеждат напълно надеждни. Банката за международни разплащания също предупреди, че ерата на "вечния евтин дълг" е приключила, а с нея и илюзията, че можем да задържим икономиките си на повърхността чрез безкрайно печатане на пари.
Международният валутен фонд публикува данни, че до 2030 година публичният дълг в световен мащаб може да надхвърли 100% от глобалния БВП. Това вече не е теория - това е експлозивна реалност. Над 50 държави са в състояние на дългова криза, а други десетки са в състояние на "латентен фалит" - неофициално, но напълно реално. От Аржентина и Египет до Ливан и Гана, виждаме как цели бюджети отиват за лихвени плащания, а не за социална инфраструктура. Това създава социално напрежение, политическа нестабилност и икономическа деградация, която рано или късно ще удари и пазарите.
Не бива да се лъжем - и развитите икономики не са имунизирани. САЩ, които доскоро бяха икономическа маяк на стабилността, вече харчат повече за обслужване на дълг, отколкото за отбрана. Moody"s неслучайно свали перспективата на американския кредитен рейтинг. Очаква се до 2035 година цели 30% от приходите на федералното правителство да отиват само за лихвени разходи. Това означава, че всяка следваща рецесия ще бъде по-трудна за овладяване, защото фискалните буфери ще бъдат изчерпани.
Пазарът започна да усеща натиска. Доходността по 30-годишните американски облигации надхвърли 5% - ниво, невиждано от времето преди Голямата финансова криза. Облигационният пазар вече не е онзи спокоен пристан, в който парите намират сигурност. Вместо това, той се превръща в арена на рязка преценка за кредитния риск дори при най-големите емитенти. Търсенето на доходност преминава към алтернативни класове - от злато и суровини до краткосрочни корпоративни инструменти, които носят по-добър баланс между риск и възвращаемост.
Но какво означава това за индивидуалния инвеститор?
Преди всичко - нова логика. Вече не живеем във време, в което можеш да купиш дългосрочни облигации и да чакаш да спечелиш. Не живеем и във време, в което пасивното инвестиране без стратегия ще работи автоматично. В свят на високи лихви, на фискална криза и на системно недоверие, трябва да подходим с ясна структура. Кешовата позиция отново е важна. Диверсификацията не е лукс, а необходимост. Алтернативите - от злато до инфраструктурни активи и дори частни дългови платформи - са инструменти, които могат да омекотят удара при следваща шокова вълна.
Но дори когато морето бушува и дълговият ураган обгръща световната икономика, винаги остават острови, на които може да се стъпи. Те не са магически решения, не са гаранция срещу загуби — но са най-близкото до сигурност, което финансовият свят може да предложи в криза. Въпросът е не дали има спасение, а къде да го търсим.
Първият такъв остров е ликвидността. Във времена, когато пазарите са изпълнени със страх и променливост, възможността да реагираш бързо — да купиш, когато другите продават, и да се оттеглиш, когато пазарът прегрява — се превръща в основно оръжие. Да държиш кеш не е проява на слабост, а на стратегическа готовност.
Вторият остров е реалният актив - златото. Наричано с право "валутата на кризите", златото е доказало, че при пазарен трус, при девалвация на доверието в централни банки и при инфлационни шокове, то остава търсеното убежище.
На трето място, идват т.нар. "твърди активи" - земя, инфраструктура, недвижими имоти в региони с висока заетост и стабилна икономическа основа. Когато валутите се обезценяват и дългът се обезсмисля, стойността се връща към неща, които не могат да бъдат "напечатани".
Четвъртият остров са компаниите с така наречената "ценова сила" и нисък дълг. В период на инфлация и повишени лихви оцеляват онези бизнеси, които могат да прехвърлят увеличените разходи върху клиентите си.
Петият остров, особено за по-рисковите инвеститори, може да се окаже алтернативният дълг - инвестиции в платформи за частно кредитиране, краткосрочни облигации на солидни емитенти с по-висока доходност, но с добри кредитни рейтинги.
Има и шести остров — онзи, който често се пренебрегва, но който през следващото десетилетие може да стане най-ключов: човешкият капитал. В свят, в който автоматизация, геополитическа фрагментация и промени в трудовите пазари надигат нови вълни на несигурност, инвестицията в собствените умения, в разбиране на финансовите системи и в способността да се адаптираш, се оказва единственият актив, който никой не може да ти отнеме.
Дълговата криза няма да пощади никого - държави, корпорации и инвеститори ще бъдат принудени да пренапишат правилата си. Но в този нов свят печели не този, който има най-много, а онзи, който знае какво да направи с малкото, което има. И ако успеем да се качим навреме на спасителните острови, бурята може да се превърне не в катастрофа, а в ново начало.
*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.
USD
CHF
EUR
GBP
