Европейската криза още далеч не е завършила, а в последно време отново започна да се задълбочава. Европейската централна банка облекчи зараждащата се кредитна криза, провеждайки операцията за дългосрочно рефинансиране на банковия сектор LTRO.
Последвалото след това рали на финансовите пазари прикри фактически влошаващата се ситуация. Но това едва ли ще продължи дълго, твърди известният икономист Джордж Сорос, в коментар за vedomosti.ru.

Фундаменталните проблеми не са решени, а пропастта между страните кредитори и длъжниците продължава да се разраства. Кризата премина, може би, в по-малко волантилна, но в по-летална фаза.

В самото начало на кризата разпадът на еврозоната изглеждаше немислим: активите и задълженията в единната валута бяха в такава степен омешани, че това би довело до неконтролируем крах. Но в крайна сметка, с развитието на процеса, страните от валутния съюз започнаха все повече да действат в съответствие с националните си принципи и интереси.

LTRO позволи на испанските и италианските банки да се заемат с доста печелившия и нискорисков арбитраж на държаните облигации на техните правителства. А полученото от ЕЦБ преимущество по отношение на гръцките облигации (те не бяха преструктурирани, както при частните кредитори), ще въздържа другите инвеститори от купуването на суверенни облигации.

Още няколко години запазване на тази ситуация и разпадът на еврозоната ще стане възможен, без да причини катастрофа. Наистина в централните банки на страните-кредитори ще останат по-големи обеми задължения, които централните банки страните- длъжници трудно биха удовлетворили.

Германската Бундесбанк вижда тази опасност. И затова сега активно се противопоставя на неограниченото парично предлагане и започна мерки, за да ограничи загубите, които би понесла при разпадане на еврозоната. И така ще започне самозадействащ се процес - останалите банки, когато видят как Бундесбанк се готви за разпад на еврозоната, ще започнат да правят същото. И пазарите ще реагират на тези изменения.

Бундесбанк затяга кредитната политика вътре в страната. И това би било правилно, ако Германия съществуваше самостоятелно. Но за останалите, затънали в дългове страни от еврозоната, е твърде необходимо нарастващо търсене от германска страна, което би им помогнало да избегнат рецесията.

А без това, приетият от ЕС план за фискална интеграция по всяка вероятност няма да заработи. Страните с голямо дългово натоварване или няма да могат да реализират набелязаните икономии и реформи, или ще го направят без да постгигнат останалите си цели. При всички случаи разликата с производителността на труда в Германия ще нарастват.

Даже независимо от това дали ще го има еврото, или не, Европа я заплашва дълъг период на икономическа стагнация, а може би нещо още по-лошо. Латинска Америка преживя едно загубено десетилетие след 1982 г., японската икономика е в стагнация почти четвърт век. Тези страни все пак оцеляват.

Но Европейският съюз не е една държава и едва ли би преживял такава дълга и тежка криза. Дефлационният дългов капан заплашва да разруши все още неизградения политически съюз.

Единственият начин да се избегне този капан е да се признае, че сегашната политика, водена от ЕС е контрапродуктивна и тя трябва да се измени.