Много от световните запаси на нефт се управляват от държавни компании, а много от тези компании се управляват лошо, се казва в статия на сп. Икономист.  

Американската EXXON MOBIL е компанията с най-голяма капитализация в света: стойността й на борсовия пазар възлиза на 412 мрд долара. Но ако сравним петролните корпорации по това, което притежават в земята и още не експлоатират, американският гигант ще се смъкне чак на 14-та позиция.

Всички 13 фирми, които го изпреварват, са национални петролни компании (НПК): част от тях изцяло собственост на местната държава. Държавната собственост прави НПК уязвими от некомпетентна намеса от страна на правителствата. НПК контролират не друго, а 90% от световния нефт и газ. Обаче - което е характерно за повечето държавни фирми - гигантските петролни корпорации страдат от свръхраздут персонал, от липса на технологични инвестиции, от политически намеси и корупция, съобщават от бизнес списанието.

Историята на петролодобива във Венецуела го потвърждава, поне що се отнася до въздействието на политическите решения върху "чистия" бизнес. Латиноамериканската държава има огромен потенциал: тя притежава най-големите запаси в света, ако се отчете и "супер-тежкия нефт".

През седемдесетте години нефтената индустрия е национализирана; Petróleos de Venezuela (PDVSA) се превръща в един от най-големите износители на петрол в Америките. Венецуела избира дивизионална структура: предишните чуждестранни концесии стават самостоятелни отделения на PDVSA. Организацията на PDVSA е ефективна: произвежда същото количество петрол като мексиканския Pemex, но с една трета от персонала.

През 1990-те венецуелската НПК разработва модел за увеличаване на продукцията до 6.5 млн барела за ден. Това трябва да стане чрез по-голям обем собствено производство и предоставяне на маргиналните нефтени полета на чуждестранни инвеститори. По тази схема PDVSA достигна 2.9 млн б/д и чакаше съгласие от страна на правителството да инвестира още за по-нататъшно увеличение на производството. Но такова не бе дадено, а високите нива от края на деветдесетте не бяха достигнати никога отново.

Когато през 1999 г. президентът Хуго Чавес встъпи в длъжност, той обвини PDVSA в укриване на печалби от правителството чрез двойно счетоводство. Освен това подложи на преразглеждане плановете за фирмено разрастване и придобивките й извън граница, като в крайна сметка засегна относителната автономност на PDVSA. Последва стачка през декември 2002 г., в която взеха участие близо половината от 40 хилядния персонал на корпорацията: стачкуващите бяха обявени за саботьори и бяха уволнени, се казва още в статията.

Новият състав не бе достатъчно квалифициран, а двата месеца производствен застой след отказа на служителите да работят при новите условия доведе до това, че част от петролните кладенци, които поради геологични фактори се нуждаят от постоянен мониторинг, бяха завинаги загубени.

Анализатори установиха, че Венецуела загуби завинаги производство на около 400 000 б/д, без да се смятат милионите долари косвени загуби. А мениджмънтът на PDVSA, освен загубата на най-обучените си специалисти, се принуди да понася политическите и роднинските назначения на Чавес.

Резултатът от всичко това е, че PDVSA все повече се затваря за околния свят и корпоративната информация става недостъпна. Министерството на енергетиката и петрола във Венецуела едва сега обнародва годишния си статистически сборник за 2003 г., в който финансовите въпроси са доста "тъмни". Официално, все още се планира производството на 4 млн б/д през 2012, но реалните показатели според експерти сега са едва 1.6 млн б/д.

В бъдеще се очаква производството на нефт да се концентрира в ръцете на национални фирми от Русия и Персийския залив. Така НПК ще стават все по-значими, дори и на територии като Северно море и Мексиканския залив, които са отворени за транснационални инвеститори. За щастие не всички НПК се управляват толкова лошо, колкото PDVSA, но проблемите им са сходни, посочват от сп. Икономист.

Много НПК страдат от правителствена намеса под една или друга форма. Законовите изисквания да се наема определен процент местни жители поставя редица НПК от Персийския залив пред проблем на свръхзаетост. Руските НПК, Газпром и Роснефт, служат като инструменти в чуждестранната политика на правителството. Китай и Индия, освен другото, задължават техните държавни фирми у дома да продават петрол под международните цени, дори ако трябва да купуват този петрол на свободния пазар. Боливия още не може да реши какво да прави с петрола си - вече трикратно тя отваря индустрията за чужди инвеститори и след това я национализира.

Всеобща е липсата на откритост. Saudi Aramco не обнародва достатъчно данни, за да опровергае теорията, че резервите й не най-големите, какото доскоро се предполагаше и производството е достигнало максимума си. Кувейтската петролна компания KPC не осигурява достатъчно пълна картина за това, с колко петрол разполага. Дори членовете на Кувейтския парламент твърдят, че не знаят истинското равнище на националните резерви.

Най-честият проблем на НПК е недостатъчното инвестиране. Индонезия, въпреки големите резерви, се оказа вносител на петрол, тъй като управляваната от държавата Pertamina не направи достатъчно за разкриването на нови залежи. Фактът, че НПК "седят" над огромното количество запаси, но произвеждат едва половината от световния петрол, е белег за систематичен отказ или несправяне с инвестиционната логика.

Всяко правителство, което за по-голямата част от приходите си разчита на добива на черното злато, при понижение в цените изглежда е по-склонно да отрязва инвестиционните програми за нов добив, отколкото заплатите на цивилните служители и социалнят бюджет: в политическо отношение това е далеч по-приемливо.