Нека започнем с една гатанка. Има една държава, която се намесва на няколко плацдарма в Близкия изток, следвайки империалистическата си и реваншистка политика. Има една държава, чийто лидер говори все по-войнолюбиво и който успя да сформира срещу себе си безпрецедентен съюз между сили с много различни интереси. Има една държава, която пречи на двамата млади лидери на петролните монархии в Персийския залив Мохамед бин Салман и Мохамед бин Зайед да заспят. Коя е тази държава? Иран на аятолах Хаменей? Не: Турция на Реджеп Тайип Ердоган. Това пише в свой анализ ливанското издание L'Orient-Le Jour.

За няколко години Турция успя да настрои срещу себе си голяма част от държавите в региона - дори без да споменаваме кюрдския враг ПКК - от Източното Средиземноморие до Аденския залив. Едни са исторически противници, като Гърция или Кипър. Други са противници от Арабската пролет, като Египет или Обединените арабски емирства. Сред противниците са и държави, с които отношенията непрекъснато се влошават през последните години, като Израел или Саудитска Арабия. И накрая, има страни, които гледат с лошо око на турското влияние, без да му се противопоставят челно, като Ирак или Иран.

Понастоящем Анкара се намесва военно в Сирия, Либия и Ирак, докато същевременно морският флот се опитва да превърне Източното Средиземноморие в турско езеро. Говори се, без това да е потвърдено за момента, че има опит за намеса в Йемен и за смяна на саудитското ръководство на сунитите в Ливан.

В този географски регион, белязан от няколко конфликтни точки - Либия, Сирия - и от борба за присвояване на газови ресурси в Източното Средиземноморие, Анкара има само два съюзника: Правителството на националното съгласие (GNA) на Файез ас-Сарадж, който контролира западната част на Либия и Катар, когото Саудитска Арабия и ОАЕ блокираха от юни 2017 г. По всичко личи, че турската политика се ръководи от две логики, които политиците успяват да синтезират. Първата, която възприемаме преди всичко на наративно ниво, произтича от желанието за възкресяване на Османската империя, или по-скоро на мита, вдъхновен от нея. Турският президент не се колебае да използва неоосманска реторика и символи, както при превръщането на бившата църква "Света София" в джамия. Той се държи с държавите от Близкия и Среден изток, сякаш още живее във времето на Високата порта и оспорва статута на Саудитска Арабия като лидер на сунитския свят и защитник на светите места.

Втората е националистическа по своята същност. Преди всичко прагматичните интереси подтикват Турция да се намеси в Либия, Сирия или Ирак. Турция се чувства огорчена от прекрояването на границите, решено с Договора от Лозана през 1923 г. В Източното Средиземноморие, където Турция е напълно изолирана, Реджеп Тайип Ердоган е възприел геополитическата доктрината на турските генерали "Синя родина", теоретизирана от контраадмирал Джем Гюрдениз, който настоява Анкара да наложи суверенитета си върху площ от 462 000 км² в Черно, Егейско и Средиземно море.

Турция се превърна в хищническа сила, която се опитва навсякъде да оспори международното право. За мнозина тя стана врагът, който трябва да бъде унищожен, който предизвиква най-голям страх, измествайки дори Иран на втори план по отношение на регионалните заплахи за част от сунитските арабски страни. Подобно на Иран, Турция разиграва руската карта срещу враждебността на Запада, но Москва е фалшив съюзник и за двете страни, както по въпроси за конфликт на интереси, така и на историческо съперничество. За разлика от Иран обаче Турция е член на НАТО и САЩ, въпреки обтегнатите отношения между двете страни, все още не са се присъединили към антитурския съюз.

Тогава Иран и Турция една и съща битка ли водят? Не точно. Не само защото Турция все още не се счита за "държава парий" в региона, но преди всичко турското влияние не разчита на същите механизми, а на определена легитимност. Иранската политика зависи главно от шиитските милиции, които Техеран е формирал в различните страни от арабския свят и които се противопоставят на държавите, в които се намират, докато се стремят да получат все повече и повече влияние там. Иранското влияние не е напълно предполагаемо, въпреки че никой не се заблуждава. Турците, които разчитат в Сирия и Либия на сирийските милиции, имат по-държавна политика, намесвайки се с армиите си и с голяма помпозност. Стратегията на турското господство е напълно приета.

И не на последно място, Иран действа навсякъде като контрареволюционна сила, която идва на помощ на авторитарните режими или поне се стреми да запази статуквото. Анкара, от друга страна, се намеси в Либия в подкрепа на правителството, признато от международната общност, срещу въоръжените сили на маршал Хафтар. Тя влезе в сирийската игра заедно с бунтовниците срещу Башар Асад, като използва тази възможност и за борба с кюрдските си врагове.

Турция има основателни причини да иска да предефинира ролята си в региона. Но желаейки да го прави систематично със сила и като помете всяка дипломатическа инициатива, тя се превръща в новия Иран.