Експлодиращият експеримент на Венецуела с "боливарския" социализъм създава хуманитарна и бежанска криза, сравнима с тази в Европа през 2015 година. Пътувайки с автобуси, лодки и дори пеша през непрощаващия терен, около един милион венецуелци избягаха само в Колумбия, а други два милиона са избрали други съседни страни.
Там те често живеят в отчайващо опасни условия с малко храна и без лекарства, спейки където намерят. Засега Организацията на обединените нации не е създала лагери и бежанците разчитат само на помощ от религиозни организации и други НПО. Гладът и болестите са неистови.
Колумбия прави най-доброто, което може, за да помогне, грижейки се за тези, които се появят пред болниците. Огромната сива икономика пък дава работа на бежанци. Но с брутен вътрешен продукт на глава от населението от едва $6 000 (за сравнение, в САЩ той е десет пъти по-голям) ресурсите на Колумбия са ограничени.
Колумбийците изпитват съчувствие към своите съседи, отчасти и защото си спомнят, че по време на действията на ФАРК и войните за наркотици, Венецуела прие стотици хиляди бежанци от Колумбия. По време на добрите дни на Венецуела, когато цената на петрола беше висока, няколко милиона колумбийци пък намериха работа там.
Но последното цунами от венецуелски бежанци създава огромни проблеми за Колумбия - отвъд преките разходи за охрана, медицинска грижа и други услуги. Отчасти, навлизането на венецуелци на пазара на труда в Колумбия натисна заплатите в сивия сектор надолу - включително в земеделието, услугите и малките производства - точно в момента, в който правителството се надяваше да повиши минималната работна заплата.
Първите вълни венецуелци включваха доста квалифицирани работници (например готвачи и шофьори на лимузини), които имаха оправдани надежди да намерят работа бързо. Но тези, които започнаха да бягат отскоро, в голямата си част нямат образование и квалификация, което прави усилията на правителството да повиши стандарта на собствените си граждани още по-трудно.
Проблемите в дългосрочен план може да са още по-жестоки с болести, които някога бяха под контрол, като шарка или СПИН, с които обаче са заразени част от бежанците, които пък от своя страна лесно завързват отношения с колумбийците, с които делят много общи черти.
Загледаните в бъдещето колумбийски лидери, включително новия президента, смятат, че хуманното отношение към венецуелските бежанци ще бъде в полза на Колумбия в дългосрочен план, след като режима във Венецуела падне и страната отново се превърне в един от най-големите търговски партньори. Но никой не знае кога ще стане това.
Знае се обаче, че след много години на катастрофална икономическа политика, започнала при предходния президент Уго Чавес и продължаваща под наследника му Николас Мадуро, венецуелският режим пропилява наследство, което включва едни от най-големите доказани петролни резерви в света. Доходите в страната се сринаха с една трета, а инфлацията е напът да достигне един милион процента. И милиони гладуват в страна, която би трябвало да се справя доста по-добре.
Някой може да си помисли, че ще има революция, но засега Мадуро успява да запази армията на страната на режима, отчасти давайки ѝ възможност да управлява огромен по мащабите си трафик на наркотици, изнасяйки за чужбина кокаин, особено към Европа и Близкия Изток. И за разлика от износа на петрол, който е затруднен от огромните дългове към Китай и други страни, приходите от незаконния износ на наркотици нямат такива проблеми.
За съжаление, голяма част от левите политици по света (например, лидерът на опозицята във Великобритания Джереми Корбин) са готови да си затворят очите за растящото бедствие, което се дължи най-вероятно на импулса им да защитават социалистическтие си братя. Или, по-лошо, може би наистина вярват в чависткия икономически модел.
Като цяло и много леви икономисти (включително някои, които в крайна сметка работиха по кампанията през 2016 година на сенатор Бърни Сандърс в САЩ) подкрепят венецуелския режим. Освен това някои, като Goldman Sachs (и лошата идея за покупка на венецуелски облигации), както и някои отдясно като комитета по встъпване в длъжност на президента Доналд Тръмп, които приеха огромно дарение от Citgo - базираната в САЩ дъщерна компания на венецуелската петролна Petroleos de Venezuela, помагат на режима.
През последните седмици Мадуро даде старт на недоизмисления план за стабилизиране на валутата, издавайки нови банкноти, които уж трябва да са подкрепени от държавната криптовалута. Това прилича на изграждане на къща от карти върху сметище. Какво ще се случи с валутата, тепърва ще видим, но можем да сме сигурни, че армията продължава да работи с банкноти от 100 американски долара.
В отговор на местните и регионални кризи, създадени от режима на Мадуро, САЩ въведе няколко търговски и финансови санкции, а Тръмп обмислял и идеята за военна интервенция. Разбира се, това е луда идея и дори многото латиноамерикански лидери, които искат да видят край на режима в Каракас, няма да я подкрепят.
Но САЩ може и трябва да увеличи финансовата и логистична помощ за съседните страни, които трябва да се справят с огромни проблем с бежанците. И не е твърде рано да започне планирането за ново изграждане и връщане на бежанците, след като венецуелския социализъм - или по-точно петролен и кокаинов клиентелизъм - най-накрая намери своя край.
*Кенет Рогоф е професор по икономика в Харвард. През 2011 г. той получи наградата на Deutsche Bank за икономика. От 2001 до 2003 г. той бе главен икономист на Международния валутен фонд.
USD
CHF
EUR
GBP
