България гласува за седми път в рамките на четири години. Раздирана от множество разделения, българската политическа система преживя от 2021 г. насам период на социална и политическа нестабилност без еквивалент в съвременната история на Европа. Как да разбираме това и докъде може да доведе българският застой, пита Франсоа Юбле в обширен анализ за онлайн изданието Le Grand Continent.

Генеалогия на гнева

На 7 юли 2020 г. Христо Иванов и още двама активисти от опозиционната партия "Демократична България" се отправят с малката си моторница към плаж в Бургас, на Черно море. Посред бял ден малката им лодка обикаля кея, който се простира пред луксозната резиденция на Ахмед Доган, почетен председател на ДПС. Лодката се приближава до каменистия плаж и Иванов слиза, малко нескопосано, с българско знаме в ръка. Плажът, на който току-що е акостирал, официално е обществен терен, до който всеки български гражданин има право на достъп. И той възнамерява да упражни това право. В следващата сцена, предавана на живо в социалните мрежи, се намесват трима мъже по бермуди и слънчеви очила. Първият, с уоки-токи в ръка, настойчиво приканва активистите да напуснат мястото: земята, настоява той, е частна. Иванов настоява охранителите да се легитимират, но те отказват. Иванов забива непохватно знамето си, което подпира с камък, но скоро охраната ги блъска и в крайна сметка успява да ги отблъсне. Потънали до кръста във вода, Иванов и колегите му чакат двайсетина минути пристигането на полицията. Когато двамата униформени пристигат, активистите се връщат на плажа и им се проверява самоличността; на заден план се вижда как българското знаме е хвърлено на земята. Когато видеото свършва, Иванов е на брега. Охранителите са разпръснати на няколко крачки един от друг, един от тях е на заден план и говори с полицията. На следващия ден президентът-социалист Румен Радев разкри, че гардовете, които са хвърлили Иванов и колегите му във водата, са били членове на Националната служба за охрана, държавен орган, отговорен за защитата на избрани длъжностни лица. Ахмед Доган обаче от няколко години не заема изборна длъжност.

Инцидентът на бургаския плаж даде началото в средата на 2020 г. на безпрецедентна поредица от протести срещу корупцията в България. В полезрението на демонстрантите бяха ДПС, историческата партия на турскоезичното малцинство, но най-вече премиерът в оставка Бойко Борисов (Граждани за европейско развитие на България, ГЕРБ) и неговият съюзник и главен прокурор Иван Гешев. Месец юли 2020 г. беше белязан от куп скандали и разкрития. От лятото на 2020 г. до април 2021 г. ежедневно се провеждаха протести срещу правителството, а кабинетът Борисов категорично отказа да подаде оставка. Вотът на недоверие в парламента се провали, а Гешев дори започна разследване срещу президента Радев, което скоро беше обезсилено от Върховния съд. Борисов дори предложи, без успех, приемането на конституционна и избирателна реформа, която да облагодетелства собствената му партия. От септември, когато пандемията беше в разгара си, демонстрациите станаха по-интензивни и по-насилствени. В началото на 2021 г. позицията на Борисов изглеждаше несъстоятелна, популярността му сред обществото се срина. Той обаче ще продължи до края на мандата си, като ще подаде оставка едва в деня след парламентарните избори, насрочени за 7 април 2021 г. Тези избори през април 2021 г. трябваше да дадат възможност за демократично възраждане на България, обхваната от движение от нов мащаб.

Три години и половина и почти осем избори по-късно, април 2021 г. беше преди всичко първият епизод на политическа криза без еквивалент в посткомунистическа Европа. Криза, по време на която елитите на "стария свят" начело с Бойко Борисов до ден днешен успяха да се превърнат в неизбежни. Криза, по време на която антикорупционните партии показаха границите на способността си за влияние в политически свят, в който компромисите станаха токсични. Криза, която потвърждава и влошава широко разпространената загуба на доверие в българската политическа система - и в която няколко водещи политически сили залагат, в дълга и болезнена игра на изтощение, върху очевидно неизбежното разочарование на надеждите, родени от демонстрациите на лято 2020 г.

Тройно разделена политическа класа

От април 2021 г. в България вече са се състояли шест парламентарни избора: три през 2021 г. (през април, юли и ноември), един през октомври 2022 г., един през април 2023 г. и един през юни 2024 г. Последните за момента и втори за тази година избори са на 27 октомври. Всеки от тези избори беше последван веднага или няколко месеца по-късно от провал на което и да е правителство или разпад на управляващата коалиция. Междувременно България имаше осем правителства - шест служебни и само две редовни правителства, нито едно от които не успя да издържи повече от година. Тази трайна политическа нестабилност се корени в множеството разделения в българското политическо пространство.

Първо и със сигурност най-малко значимо в тази последователност е разделението на дясно и ляво. Старата опозиция, която преобладаваше до 2017 г. между дясноцентристите и социалистите, всъщност силно отслабна с краха на последните след изборите през април 2021 г. - последните бяха ударени фронтално, заедно с ГЕРБ и ДПС, от обвиненията в корупция, които тежат върху цялата политическа класа. Тогава гласоподавателите от градската левица преобладаващо се насочват към антикорупционните партии - вляво и особено в центъра - или не гласуват. Всъщност българската политика през целия период 2017-2024 г. преживява непрекъснато движение надясно, учудващо малко коментирано. Значението на социалния консерватизъм и антиимиграционните позиции нараства, докато делът на депутатите от номинално левите партии пада под 10% през 2023 г. Разделението между антикорупционните и традиционните партии, напротив, придоби голямо значение от лятото на 2020 г.

Въпреки загубата на доверие, партиите, които споделяха по-голямата част от властта до 2021 г. — ГЕРБ (десни), ДПС (либерали) и в по-малка степен социалистите - винаги могат да разчитат на солидна местна власт и подкрепата на определени олигарси в своя лагер. Тази инерция, изградена върху голяма мрежа от избрани длъжностни лица, им дава, въпреки тяхната непопулярност, капацитет да се противопоставят на исканията за морализиране на обществените действия. Обратно, реформаторските движения успяха да се възползват от много силна динамика в общественото мнение в началото на своето съществуване, което им позволи да се установят сред градското и образовано население. Но тяхното местно присъствие е слабо и капацитетът им да продължат да съществуват в дългосрочен план е несигурен.

От 2021 г. насам три антикорупционни партии или коалиции се редуваха начело. През юли 2021 г. популисткото движение "Има такъв народ" (ИТН) на певеца и телевизионен водещ Слави Трифонов зае първо място, изпреварвайки ГЕРБ, само за да се разпадне на следващите избори, след като се оказа неспособно да състави правителство. През ноември 2021 г. либералната партия "Продължаваме промяната" (ПП), основана от завършилите Харвард икономисти и предприемачи Кирил Петков и Асен Василев, ще се възползва от това предимство. Губейки инерция през 2023 г., ПП се съюзява с "Демократична България", за да формира дясноцентристкия алианс ПП-ДБ, който влиза в кратка, но токсична коалиция с ГЕРБ. Към тези три групи трябва да добавим и още три сили, изиграли важна роля в движенията през 2017 г.: партия "Демократична България" на Христо Иванов, водеща фигура в първите месеци на протеста; антикорупционната левица, която получи места от свое име едва през 2017 г., преди да се съюзи със социалистите; и накрая крайнодясното ултранационалистическо движение "Възраждане", чиито резултати нарастват през целия период и достигат 15% в последните проучвания. Всички тези партии, въпреки големите си идеологически различия, придобиха значителна част от своя политически капитал като опозиция на отиващата си политическа класа.

Третото съществено разделение противопоставя атлантиците на русофилите. По същество то е независимо от първите две. Защото двете партии, които най-много са изложени на обвинения в клиентелизъм, ДПС и ГЕРБ, в Страсбург са част от традиционните дясноцентристки групи: ДПС е в редиците на Обнови Европа, а ГЕРБ в тези на Европейската народна партия. Позиция, която често се описва като опортюнистична и мотивирана от достъпа до европейски фондове, но която все още изглежда е обвързала голяма част от историческата политическа класа със Съюза. Социалистите заемат по-двусмислена позиция по тези въпроси: като цяло благосклонна към европейската интеграция, БСП последователно заема позиция срещу санкциите, наложени на Русия от 2022 г., с аргумента, че те са неефективни и представляват заплаха за енергийната сигурност на страната. Позицията на традиционната българска левица, наследница на историческата Комунистическа партия, напомня тази на значителна част от молдовската, словашката и източногерманската левица. В лагера на реформистите конфликтът е също толкова явен между алианса ПП-ДБ, атлантиците и членовете на партия "Възраждане", основен съюзник на Алтернатива за Германия (AfD) в Източна Европа и все още в добри отношения с Обединена Русия; и ИТН, която, въпреки своята атлантическа фасада, изглежда по-чувствителна към дискурси за национално оттегляне и сега се присъедини към групата CRE на Джорджия Мелони. Друга националистическа партия "Величие" успя да получи места в последния парламент, заемайки политическа ниша, близка до тази на "Възраждане".

Двойното разделение на реформисти-клиентелисти и атлантици-русофили е една от основните причини за блокажа, който продължава от 2021 г. Споделяйки проевропейска ориентация, ГЕРБ и ДПС от една страна, и ПП-ДБ от друга страна се противопоставят челно по въпросите на морализирането на обществения живот. Обратно, ИТН и ПП-ДБ, споделящи една и съща антикорупционна програма, видяха краха на единственото си общо правителство, след като ИТН зае националистическа и антикорупционна позиция по въпроса за отношенията със Северна Македония. Сътрудничеството между реформаторите и БСП от своя страна е обременено от позицията на равноотдалеченост, която някои социалисти заемат между Вашингтон и Москва.

Що се отнася до ултранационалистическите партии, някои от които произлязоха директно от демонстрациите срещу корупцията, те са неприемливи съюзници за центристите. Крайната десница би могла, ако се наложи, да подкрепи без участие дясно правителство начело с ГЕРБ, която вече е правила подобни съюзи в миналото - но тази конфигурация все още не е излязла на преден план. Избори след избори тези припокриващи се разделения осуетяват всеки опит за формиране на стабилна изпълнителна власт. През април 2021 г. отказът на ИТН от трите традиционни партии и фронталната опозиция БСП-ГЕРБ лиши парламента от мнозинство. През юли преговорите между четирите опозиционни партии (ИТН, БСП, ДБ, антикорупционната левица) отново се провалиха, а ГЕРБ отказа да поеме инициативата. През ноември най-накрая беше постигнато мнозинство, включващо само партии, движени от антикорупционния импулс; но кабинетът Петков (ПП, БСП, ДБ, ИТН) падна през август следващата година след разногласия между ИТН и партньорите му. От този момент нататък реформистките партии продължиха да отстъпват, връщайки парламента в патовата позиция, наблюдавана няколко месеца по-рано. На изборите през октомври 2022 г. всяко мнозинство в двата лагера е блокирано от появата на две проруски групи: "Възраждане" и краткотрайното "Български възход" на бившия служебен премиер Стефан Янев. В средата на април 2023 г. отново се случва идентичен сценарий. Тогава се установява единственото аритметично възможно решение на кризата - правителствено споразумение между ПП-ДБ и ГЕРБ. Отдихът беше кратък: коалицията, чието идване накърни сериозно доверието в реформистите, падна 9 месеца по-късно. Предсрочните избори на 9 юни 2024 г. подновяват блокадата дори в още по-лош формат, като реформаторските партии са силно отслабени, а проруските националисти са засилени.

Пропастта в предлагането на политики съответства на пропастта в търсенето, структурирана от устойчиви социални, културни и етнолингвистични разделения. Дискредитирана от обвинения в клиентелизъм, старата политика със сигурност претърпя колапс на електоралната си база между 2017 и 2024 г. - ГЕРБ губи половината си избиратели за седем години. Но дясноцентристката партия все още запазва мощни местни мрежи, които й позволяват да мобилизира малко по-добре избирателите си там, където е на власт: през същия период в средно големи общини, където кметовете на ГЕРБ са били на власт повече от два мандата, партията загуби 48% от базата си, в сравнение с 55% в общините, които не контролира.

Дори в градовете и особено в София спадът в резултатите на ГЕРБ със сигурност е значителен, но партията продължава да разчита на сериозна база от подкрепа сред избирателите. За разлика от това, през целия период реформаторите зависеха в голяма степен от градския електорат на София и осемте други града с над 100 000 жители и се бореха да се установят на местно ниво в други райони. Делът на антикорупционните либерални гласоподаватели, живеещи в метрополия или в диаспора, остава между 65% и 75% от избори на избори. Подобна тенденция се наблюдава, в малко по-малки пропорции, за ИТН и "Възраждане", като и двете са резултат от движенията 2020-2021 г.

Но най-зрелищният случай несъмнено е този на ДПС, почти хегемон в турскоезичната общност на България и диаспората. В общините, където доминира, често с над 80%, ДПС почти не е губила гласове от 2017 г. Въпреки, че участието й в национален план намалява, тази тенденция механично води до увеличаване на партийния дял от гласовете и прави блока ГЕРБ-ДПС неизбежен при формирането на парламентарно мнозинство.

Дълга и опасна игра на изтощение

Всичко се случва така, сякаш от 2021 г. насам в българската политика дуетът ГЕРБ-ДПС и антикорупционните партии са изправени едни срещу други в изтощителна демократична игра. Основният й механизъм е демобилизацията на противника чрез електорална умора. Игра, която изглежда по структурни причини е в полза на ГЕРБ и ДПС.

Първите избори от 2021 г. показаха, че въпреки ентусиазма, който предизвикаха първоначално, реформистите трудно се наложиха извън градските райони. При явната липса на мнозинство за техния лагер и липса на компромис с ГЕРБ, спасението на реформаторите може да дойде само от краха на мобилизацията на избирателите на Борисов. Точно това се случва по време на изборите през ноември 2021 г., където участието пада до 38,4%. Неспособни да запазят това временно предимство поради вътрешните си противоречия, антикорупционните партии обаче бързо загубиха инерцията си. Оттам нататък, от избори на избори, демобилизацията на техния електорат доведе до отслабване на вълната, която някога заплашваше дуото ГЕРБ-ДПС. При липсата на нова обществена мобилизация ГЕРБ и ДПС могат да претендират за поне три основни предимства: много по-доброто си присъствие на цялата територия на страната и мобилизационния капацитет на локалните им мрежи; раздвояването на електоралната динамика в турскоезичната общност, чието участие почти не е ерозирало; и накрая по-малко мобилния и несъмнено по-малко взискателния характер на техния традиционен електорат, където реформистите зависят от много по-променлива градска база и в търсене на алтернатива на грешките на старата политическа класа.

Тъй като политическите механизми за заобикаляне на ГЕРБ и неговия остатъчен електорат, се оказват непрактични, мобилизацията на реформаторския лагер продължава да ерозира. Така ГЕРБ няма нужда да възстановява трайно опетнения си имидж: през юни 2024 г. ГЕРБ и ДПС заеха първите две места, падайки само на 6 места от абсолютно мнозинство. Ако старата опозиция не успее да обърне нещата, ако си позволи да зацикли в поредица от безизходни избори, времето е на страната на нейните противници, с лоялна база, представляваща около 10% от общия електорат. В действителност географският състав на различните избирателни райони се е променил много малко от 2021 г. насам и разликите в резултатите, получени между 2021 г. и 2024 г., до голяма степен могат да се обяснят с феномена на различна мобилизация. Анализирайки ниската избирателна активност в различните типове общини, ни е лесно да се убедим в това. Между 2017 г. и ноември 2021 г., в пика на представителството на реформаторите в парламента, делът на негласуващите се е увеличил с 18 до 20 пункта в общините-крепости на ГЕРБ, но само с 10 пункта в София. Между ноември 2021 г. и юни 2024 г., докато реформаторите се връщат в Народното събрание, негласуващите нарастват този път от един до три пункта в бастионите на ГЕРБ спрямо 8 пункта в София, което води до наваксване на по-голямата част от "закъснението" в негласуването, наблюдавано в градските райони. Демобилизацията на гласоподавателите от традиционните партии е последвана от демобилизацията на гласоподавателите от нови антикорупционни партии - като в резултат се създава възможност за връщане към делата на старата политическа класа.

И Бойко Борисов, и ДПС могат да разиграят тази карта със самочувствие. Това всъщност е единствената истинска карта, която им е останала, но изглежда се е доказала в едно отдавна крехко българско политическо пространство. Още през 2013 г. първият кабинет на Борисов трябваше да подаде оставка под натиска на улицата. Мерките за икономии, предприети след финансовата криза и покачването на цените на енергията, навредиха сериозно на публичния имидж на ГЕРБ, което доведе до тримесечни демонстрации, изпълнени с насилие и самоубийства. Изборите през май 2013 г. доведоха на власт коалиция между първата опозиционна партия БСП и ДПС. Но протестите се възобновиха месец по-късно, когато Делян Пеевски, олигарх от ДПС, беше назначен за шеф на Държавна агенция "Национална сигурност". След гръмко поражение на европейските избори през 2014 г. (само 36% участие), БСП сдаде мандата си и през ноември същата година бяха организирани предсрочни парламентарни избори. Те отново доведоха ГЕРБ на власт, този път в коалиция с консерваторите и с неучастието на крайната десница. БСП се срина. Сърцевината на стратегията на ГЕРБ - да стане неизбежна и да изтощи противника - се реализира за първи път.

Ако ГЕРБ и ДПС играят в своя полза, не можем да подценим отговорността на партиите, зародили се от демонстрациите 2020-2021 г. в сегашната безизходица. Една по една надеждните изборни алтернативи на практиките, свързани с миналото, се оказаха непрактични, а обвиненията в тайни споразумения и компромиси с влиятелни фигури паднаха върху няколко фигури от "новото поколение". В същото време част от градския протестен електорат се насочи към ултранационализма, докато ИТН пое в ясно популистко-консервативна посока.

Несъмнено като признание за тази слабост, ПП-ДБ се опитва през 2023 г. да сключи Фаустов пакт с ГЕРБ. Встъпилият в длъжност на 6 юни 2023 г. след изборите през април, кабинет на Николай Денков (ПП) със сигурност има само един министър директно от ГЕРБ: бившият еврокомисар Мария Габриел. В парламента обаче той е подкрепян от ГЕРБ и ДПС - съюз, възприеман като предателство от част от реформаторския електорат. Осъзнавайки риска, ПП умножава комуникационните предпазни мерки, отказвайки да говори за "коалиция". "Некоалицията", както тогава я наричаха българските медии, предвиждаше ротация на премиерския пост в полза на Мария Габриел след изтичане на период от девет месеца. Но през целия този период резултатите на ПП в социологическите проучвания претърпяха постоянен спад, докато рейтингите на одобрение на правителството на Денков бяха на тревожни нива. През март преговорите за предвидената в споразумението ротация се провалиха, като и двата лагера се обвиняваха взаимно за провала си. ПП-ДБ излезе трайно отслабена, без да може да се възползва от опита си да формира мнозинство и стабилна изпълнителна власт. Опасният залог на Денков да поддържа дългосрочно политическо правителство благодарение на споразумение с историческия си противник се провали и партията му продължи да пада в социологическите проучвания. Борисов от своя страна продължава да прокламира в медиите желанието си да поднови сътрудничеството с ПП-ДБ - с надеждата, без съмнение, да отслаби още повече съперниците си.

Очакваното завръщане на съюза ГЕРБ-ДПС - симптом на демократична регресия?

Завръщането начело на правителството на силния човек на българската десница, който не крие амбициите си, би било сериозен удар за качеството на демокрацията в страната. Тази перспектива е още по-тревожна, като се има предвид, че след втория му мандат България преживя обективен демократичен регрес. Според индекса на демокрацията, публикуван от The Economist, България получава оценка от 6,41 през 2023 г. - най-ниската в целия съюз, спрямо 7,14 през 2015 г. Данните от индексите за трансформация на фондация Бертелсман и Фрийдъм Хаус потвърждават това наблюдение. Явното изместване на ГЕРБ вдясно, особено по въпросите на основните права, също буди големи притеснения. Така ГЕРБ допринесе за приемането в парламента през август миналата година на закон за забрана на "ЛГБТ пропагандата" в училищата - текст, предложен от "Възраждане" и подкрепен от разнородна коалиция, включваща БСП, известна със своите социално-консервативни позиции, и ИТН .

Лидерът на ГЕРБ, който отдавна заема твърда позиция по отношение на имиграцията, извади тези въпроси на преден план и по време на последния политически процес, последвал радикализацията на части от българската политическа среда, включително Възраждане и ИТН. Последните социологически проучвания дават на ГЕРБ между 25 и 27%, на ПП-ДБ, ДПС и "Възраждане" по около 15%, а на БСП и ИТН по около 7%. До голяма степен в малцинство, партиите, родени от движенията 2020-2021 г., вече не изглеждат способни да играят водещи роли. Основното предизвикателство след изборите ще бъде дали ГЕРБ с първото място, което изглежда сигурно, ще успее да събере около себе си достатъчно солидна коалиция. Бойко Борисов вече си е сътрудничил с десни националистически групировки и не е изключено официално или неформално споразумение с "Възраждане". Борисов може да търси сближаване и с ИТН, чиято консервативна платформа с времето се доближи до неговата; но неизменно отмъстителното говорене на Трифонов към старата политическа класа и неговата непредсказуемост правят подобна маневра деликатна.

За първи път обаче най-голяма неяснота ще дойде от редиците на ДПС. През август-септември 2024 г. ДПС наистина преживя разцепление между фракции, водени от двама влиятелни олигарси. От една страна, Ахмед Доган, ветеран и исторически лидер на партията, заемал дотогава длъжността почетен председател; от друга - Делян Пеевски, съпредседател на партията, едва 44-годишен, медиен и тютюнев магнат и известен като много влиятелен в съдебния сектор. Първият беше антигероят от гостуването на Христо Иванов край луксозната му резиденция в Бургас; вторият е поставен под санкции от 2021 г. от Съединените американски щати съгласно закона Магнитски. И двете групи първоначално водят кампания под знамето на историческата ДПС, на която всяка от тях твърди, че е легитимен представител. Но след като съдилищата официално признаха "ДПС-Пеевски" за легално превъплъщение на партията, "ДПС-Доган", преименуван на Алианс за права и свободи (АПС), се впусна в предизборната надпревара с кампания и паралелни листи. Месеци наред полемиката между Доган и Пеевски отслабваше задкулисно функционирането на парламента и "некоалицията" между ГЕРБ и ПП-ДБ. Наличието на неформална договорка между Пеевски и Борисов за възможно най-бързо провеждане на нови избори беше споменато от някои наблюдатели. Ако и двете фракции спечелят благоразположението на относително равен брой местни избраници, ДПС-Пеевски се оказва в малко по-добра позиция според последните социологически проучвания.

Разцеплението в ДПС и идването на власт на Пеевски, смятан за недосегаем и от реформаторите, и от Слави Трифонов (ИТН), логично би трябвало да усложни задачата на ГЕРБ след изборите. Без гласовете на АПС, ИТН и ПП-ДБ дуетът Борисов-Пеевски ще може да управлява само като се постави в зависимост от "Възраждане" и неговите четиридесет места. Ще се осмелят ли двете партии, силно зависими от европейското финансиране и номинално поддържащи центристки профил, да сформират съюз с ултранационалистическа и прокремълска партия? Ако не успее, Борисов може да се опита отново да атакува алианса ПП-ДБ, чието консервативно крило около Христо Иванов може да изглежда по-лесно за убеждаване. Последният и не най-невероятният вариант би бил провеждането на осми избори през пролетта на 2025 г. Ключът може да бъде демобилизиране на центъра и АПС, което най-накрая може да даде на Борисов мнозинството, за което жадува.

На този етап обаче способността на ДПС-Пеевски да погълне електорално фракцията на Ахмед Доган е трудно предвидима. Остава фактът, че след четири години на масови демонстрации срещу корупцията, българската политическа система е стопирана след вътрешен конфликт между двама олигарси, единият от които е в основата на новината, която стартира тези демонстрации, а другият е в международни санкционни списъци.

Пред хипотезата за връщане в играта на ГЕРБ и ДПС-Пеевски все още се появява само едно име, способно да преобърне тенденцията и да избегне изоставянето на антикорупционната програма, родена от движенията 2020 г.: Румен Радев, президент на републиката и бивш генерал от военновъздушните сили, ще приключи втория си и последен мандат през 2026 г. Дълго време много популярен, президентът решително застана на страната на борбата с корупцията. В разгара на правителствената криза служебните кабинети, назначени от Радев, също постигнаха определени резултати в тази област. Не е изненада, че много рано се появиха спекулации за предстоящото му участие в парламентарната игра. Всъщност подобен ангажимент на Радев би изглеждал способен да възстанови импулса в институционалната и парламентарната сфера на едно дългосрочно отслабено антикорупционно движение. Тогава основната трудност за либералите и за техните европейски партньори ще е не толкова във вътрешната политика на Радев, колкото в отношенията му с Москва. От началото на широкомащабното нахлуване в Украйна през февруари 2022 г. президентът Радев последователно се противопоставя на доставката на оръжия за Киев. Той остро критикува демонтажа на паметника на съветската армия, стоеше настрана от трансатлантическите срещи на върха и многократно изтъкваше предполагаемата роля на НАТО в "ескалацията" на украинската криза. Разбира се, Радев никога не е заемал открито благосклонна към Кремъл позиция и не е заслужил репутацията на Орбан или Фицо. Българският президент многократно е определял настоящата война като руска агресия и открито е критикувал симулакрумите на демокрация, организирани от режима на Путин в окупираните територии. Отношение, което отразява личната му траектория: ако Радев, тогава член на комунистическата партия, е започнал кариерата си в българската армия под съветско влияние, след като стената е паднала, той е служил няколко пъти и в американските военни академии. Неговата позиция следователно може да бъде разбрана в логиката на равноотдалечеността. Радев смята, че подобна логика е единственият начин да се защитят националните интереси на България от последиците от настоящата война, особено по отношение на енергетиката и сигурността.

Загрижеността обаче остава голяма сред реформаторите, които след като се възползваха от първоначалната подкрепа на Радев, след това се дистанцираха. Ако Радев създаде политическа партия, способна да поеме факела на борбата с корупцията, либералните и проевропейски сили ще се изправят пред нова дилема: ангажиране в договорен, но откровен съюз, с риск от несигурно геополитическо позициониране; или да се противопоставят директно на единствената личност, която изглежда, чрез антикорупционния си дискурс и видимостта си във всички слоеве на населението, е способна да съставлява алтернативно мнозинство на оста Борисов-Пеевски.

Накъде ще тръгне България след изборите тази неделя?

За по-малко от година надеждите за преодоляване на практиките на старата политика, обвинявана в клиентелизъм, отстъпиха място на нарастваща демократична умора и дълбоко чувство за безсилие. Ако изборите тази неделя потвърдят тази тенденция, ниската избирателна активност прави прогнозите ненадеждни. С особено внимание ще трябва да се анализира участието в градските райони, резултатът на ултранационалистите и този на ДПС-Доган. Тези избори може да не са последните в дългата поредица, започнала от 2020 г., но във всеки случай изглежда се доближават до форма на стабилно състояние: стабилно състояние, в което ГЕРБ и ДПС биха били по-близо от всякога до завръщането си на власт - власт, в контекста на радикализация на консервативните дискурси и влиянието на основните олигарси в страната. Западноевропейските медии досега са отделяли ограничено внимание на това драматично развитие, въпреки че редовно съобщават за влошаването на демократичното управление в Унгария и Словакия.

Но впечатлението за ниски залози и нестабилност без последствия е подвеждащо: при неуспех на реформаторите да запазят позициите си в градския електорат, преструктурирането на българското политическо пространство около опозицията Радев - Борисов, с Възраждане в позицията на рефер, би поставил Европа пред незадоволителна алтернатива. При този най-лош сценарий единственият възможен път е споразумение между Радев, БСП и дясноцентристите, подкрепяни или не от ДПС-Доган. Компромис, който също е незадоволителен в много отношения, но вероятно ще съдържа намеса в съдебната система и атаки срещу българската демокрация в средносрочен план. Този сценарий обаче не е най-вероятният.

През пролетта на 2025 г. трябваше да се проведат парламентарни избори за 46-то Народно събрание. Вместо това, това е 51-ият парламент, който може да започне, ако, както може да се очаква, вотът тази неделя не донесе коалицията, която липсва на България вече четири години.