Откъде идват опасенията за еврозоната?

Трето десетилетие еврозоната продължава да бъде "незавършен паричен съюз", за който универсалният консенсус отдавна е постановил - или се реформира изоснови, или престава да съществува. Казус, който днес засяга не само 19-те членки, но и бъдещето на целия Европейски съюз. За нас, с нестихващите стремежи за присъединяване към еврозоната, е важно да разгледаме откъде идват всички циклични разговори за кризи, спасяване и whatever it takes мерки.

Още през 1961г. бъдещият нобелов лауреат Робърт Мъндел пише, че за да е успешен един паричен съюз като еврозоната, големи групи европейски работници ще трябва да се придвижват от страните в криза със слаба стопанска активност към тези с работещ модел на развитие и сериозен ръст. Мъндел е допълнен от друг икономист, Питър Кенен от Универститета Колумбия, който установява, че независимо колко са големи миграционните потоци, ключовата нужда е от "фискален съюз".

Подобно на Съединените щати, бъдещета монетарна зона ще има нужда от сериозен фонд от общи средства, чрез които да субсидира страните, неводещи достатъчно отговорна бюджетна политика. Общият бюджет ще споделя риска между Север и Юг, между спестовни и харчещи, между Германия и Италия.

Колко крехка е съвременната икономика?

Властите изглежда не разбират, че блокирането на някои сектори оказва дълбоки и трайни ефекти върху цялото стопанство

Европейските политици обаче са наясно,че "фискален съюз"е изключително трудно постижим. Той е огромна (може би финална) крачка към възникването на европейска свръхдържава, нещо което едва ли би се приело добре от милионите германци, французи, австрийци, холандци, италианци и други, които изведнъж ще се окажат подвластни на един непознат, бюрократичен елит в Брюксел.

Едва ли националните герои на толкова европейски народи са загубили животите си през 19 век, за да може нова империя да погълне континента през 21 век. Още повече едва ли спестовните ще се радват да плащат сметката на разточителните. Както показаха и последните седмици, дори при тежка икономическа криза, ЕС не успява да действа координирано, а т.нар. "коронаоблигации" (директна стъпка към общ бюджет) остават мираж.

Компромисното решение между нуждата и невъзможността за фискален съюз е "Пактът за стабилност и растеж" (ПСР). Правилото, което постановява, че страните в еврозоната ще трябва да поддържат дълг под 60% от БВП и бюджетен дефицит до 3,0%, така че да не възникват твърде сериозни дисбаланси и съответно нужди от трансфери. При спазване на тези ограничения, нуждата от трансфери става минимална и фискален съюз може да бъде избегнат с допълнителния плюс, идващ от разумната политика на фискално управление.

Икономическите мерки срещу пандемията: какви са и какви можеха да бъдат

Всяка политика оказва последици в реалния живот, но те може да не са такива, каквито ни се иска

За съжаление, обаче, от създавнето си до днес спазването на ПСР изискванията е по-скоро изключение - достатъчно е да погледнем състоянието на бюджетите на страни като Италия, Гърция,Франция и др., за да се уверим, че Пакт за стабилност има само на хартия и в речите на политиците.

Към края на 2019 г. средното ниво на дълга за страните в еврозоната е 86,1% - стойността на правителствените заеми надминава 10 трлн. евро. Прогнозата на МВФ е до края на 2020 г., този процент на скочи 97,4. Показателна беше елементарната невъзможност да се започне процедура за свръхдефицит дори срещу Италия, която в момента има дълг от над 137% от БВП и беше в постоянен конфликт с Брюксел, дори преди коронавирус кризата.

Помним статистическите манипулации на гръцкото правителство, което до такава степен беше изпуснало фискалното управление на страната, че виждаше единствения си път напред в елементарна подмяна на данните. Дори поведението на Берлин често не отговаря на собствената реторика. Във всички години между 2001 и 2005 г. германското правителство не спазва изискването за дефицит, като през 2003 г. той дори стига 4,2%. Съветът на финансовите министри Екофин решава да не накаже федералната република, напротив разводнява ПСР като приема списък с "изключения" от правилото.

Голямата депресия – през 1929 г. и днес

Какви са приликите между тогава и сега и какво можем да очакваме от настоящата криза

Перспективата ПСР да бъде необходимият дисциплиниращ механизъм намалява в последните месеци пред очите ни. Неотдавна новоизбраният президент на ЕЦБ Кристин Лагард, в отговор на въпроси в Европейския парламент, призова за промени във фискалните правила за повече "гъвкавост" за правителствени разходи по време на икономически спадове. По всичко изглежда, че разводняването на ПСР ще продължи, а списъкът с "изключения" от правилата ще расте.

Така или иначе, в днешната обстановка теми като дисциплина и органичения на бюджетните дефицити вече са изхвърлени в кошчето на историята. Който бил дисциплиниран, бил, вече почти всички правила са свалени, коронавирусът даде повод за голямото харчене.

Тези, които разполагат с фискално пространство (като Германия), могат относително лесно да реализират различни спасителни планове. Конкретно немският е на стойност от 750 млрд. евро. Тези които обаче трупат дългове от десетилетия, включително и заради стимулите на еврозоната, (като Италия) са в положение да се молят или да изнудват за финансова помощ.

Д-р Красимир Петров: Навлизаме в криза, която ще е измерима с Голямата депресия

Няма проблеми икономиката да се свива с по 10-15% годишно, а инфлацията да нараства с 20-30%, посочи икономистът

Всъщност цялата европейската дългова криза, започнала през 2009 г., (и особено гръцкият епизод) е илюстрация на проблемите на недовършения паричен съюз, чието решение все още се търси безуспешно. На практика в момента навлизаме във втория отчетлив период на същата европейска дългова криза, който само ще потвърди старите наблюдения и хипотези.

При прогнози за икономически спад за страните във валутния съюз през 2020 г., вариращи от оптимистичните 5% до тревожни стойности над 10%, предстоят наистина тежки моменти за задлъжнялите европейски страни. Основният отговор на правителствата ще бъде да използват всички възможни фискални инструменти, които са им на разположение. Т.е. държавите да изхарчат възможно най-много, в опит да омекотят кризата за граждани и бизнеси.

Финансирането на подобно извънредно харчене от страна на суверена ще може да се случва само чрез емитиране на нов дълг. Особено имайки предвид, че от кризата страда и данъчната база на правителствата. Тук идва ключовият въпрос, кой е водил отговорна и пресметлива политика и кой не е. При предишната криза дългът в еврозоната скочи с повече от 1/3 или 25% към пика през 2012 г. и остана почти същият през 2019 г.

Предупреждение: Натрупването на държавен дълг може да предизвика втора, още по-тежка рецесия

Засега подобно развитие е далеч от сигурно, но не е и невероятно

Към края на 2019 г., седемте най-натоварени с дългове членки на еврозоната дължаха общо 7 150 млрд. евро, т.е. близо 7,2 трилиона евро. За отделните страни като част от техния БВП това е 137% за Италия, 121% за Португалия, 98% за Испания, 101% за Франция, 99% за Кипър, 102% за Белгия и 178% за Гърция. Проблемни нива на задлъжнялост дори без световна пандемия и настъпваща нова голяма депресия.

Да вземем за пример една от най-силно засеганти от COVID-19 страни с туристически сектор от порядъка на 13% от икономиката - отново Италия. Според различни изчисления в следващите две-три години италианският дълг ще нарастне като процент от БПВ до 160-180%, в среда без особени преспективи за икономически растеж. При тези обстоятелства, в някакъв момент пазарите ще поставят под съмнение устойчивостта на публичните финанси на страната.

Рейтинговите агенции няма да могат да игнорират въпроса и ще се наложи корекция в посока надолу, което ще е неприятно, защото с рейтинг от BBB с негативна преспектива в момента, почти всеки спад води до изпадане на италианските ДЦК в зоната на спекулативните активи. Следствието от една такава преоценка е гръцки сценарий - разпродаване от страна на кредиторите и спешна нужда от намиране на нови, които да играят роля на "спасители". Само че този път говорим за дълг от 2,4 трлн. евро, т.е. 20 пъти по-голям от гръцкия.

И така правим пълен кръг. Правилата от "Пакта за стабилност и растеж" не се спазват, страна с голяма икономика като Италия трупа дефицити и дългове, достига границите на възможното финансиране чрез пазарите, за да бъде "спасена" са нужни огромни фискални трансфери. Такива трансфери, ако изобщо са финансово възможни, са политически неприлиемви и за двете страни в уравнението. Германските данъкоплатци не желаят да плащат, а италианските избиратели не желаят да бъдат управлявани от немски канцлер. Почти като дефиницията на революционна ситуация - едните не могат, другите не искат.

За да се демонстрира колко близка възможност е горният сценарий, нека погледнем реакцията от последните преговори за общоевропейски икономически отговор на последствията от пандемията. На среща между европейските финансови министри беше договорен пакет на стойност 540 млрд. евро. Особен интерес предизвика частта от него, специално предвидена само за страни от еврозоната - 240 млрд. евро през Европейския стабилизационен механизъм (ЕСМ). При нормални обстоятелства, за достъп до тези средства се изисква първо направена вноска от всяка страна член и след това възникване на специфични икономически обстоятелства, които да наложат финансиране. Проблемът е, че това финансиране върви с тежки условия за извършване на реформи и на практика с поемане на контрол върху държавата получател от станалата печално известна от гръцкия епизод Тройка на ЕК, ЕЦБ и МВФ.

Какви са перспективите пред икономическия растеж на Германия

Проблемите на най-голямото стопанство в Европа несъмнено ще се отразят и на растежа на България

При последните драматични обстоятелства, след като искането на финансиране чрез коронаоблигации беше твърдо отказано от Холандия и Германия, като компромисен вариант за удоволетворение на южните страни и особено Италия, беше прието, че финансирането през ЕСМ с тази конкретна програма ще се прави без повечето условия, налични в правилата на механизма. Някои биха казали, противно на логиката, реакциите в Италия бяха на пълно отрицание и обида, дотам, че е напълно възможно страната да откаже финансирането през ЕСМ, заради тежката политическа стигма, наложена от италианските избиратели и обществено мнение.

Италианците възприемат такъв вид кредитиране с условия, като директно вмешателство в суверенитета и политическа намеса във вътрешните дела на страната от Брюксел и Северна Европа. Отново се връщаме към основното търкане - спестовните не искат да дават без условия, закъсалите не искат да приемат със такива. Тази динамика може само да се засилва.

Единственото укротяващо тези сили на противопоставяне е агресивната парична политика на ЕЦБ. По план тази година, централната банка ще интервенира на пазарите с програми на стойност 1,1 трлн. евро, изкупувайки суверенен дълг на страните от валутния съюз, натискайки надолу цената на финансирането за закъсалите южни икономики. Пакетът е относително скромен спрямо размерите на дълговете, които за седемте най-задлъжняли страни е 7,2 трлн. евро. Остава и ограничението за директно купуване на ДЦК от държавите, коетп допълнително усложнява картинката. Така или иначе, подобна монетизация на дълг винаги води до инфлация и надуване на балони, а и вероятно в същите северни европейски страни няма безкрайна политическа толерантност към подобни радикални експерименти.

В този смисъл, цялата еворзона печели време, но колкото повече го прави, толкова по-тежки ще са последиците след края на бурните времена. Безплатен обяд няма, колкото и иновативни начини да се измислят той да се прехвръля на други хора във друго (бъдеще) време.