Българските туристи са оставили над 500 милиона лева в Гърция през 2019 г.

frdric-bastiat

Никога не бях ходил в Гърция, въпреки че ей го къде е. Миналата година ходих хиляда пъти до Варна а до Гърция, дето е много по-близо не бях ходил. Срамота. Пътуването бе предвидено като поклонническа обиколко на църкви и няколко манастира в източната част на Гърция, близо до границата с Турция. Тръгнахме в 5 часа сутринта и безпроблемно около 8 бяхме на границата. Там имаше проверка само от наша страна, която се проточи около половин час, след което минахме направо и през гръцка страна. Първите ми впечатления от Гърция бяха много хубавите пътища, изключително поддържаните и чисти селца с къщи, които нямат дворове и къщите започват буквално от тротоарите и многото щъркелови гнезда, които бяха навсякъде по пътищата. Нищо общо с нашата цигания. Влезте, в което и да е гръцко село. Което и да е. Дори най,-най-близките до българската граница. Къщите на гърците са бели, светят. В двора е спряно тракторче, с което гръкът си оре, каквото не го е мързяло да засее. В градината гъркинята е посадила цветя. От къщата на гърците лъха чистота, приветливост. Минавате границата и на 2 км. е българското село. Толкова близо и толкова далеч, както се казва. Къщите са сиви, рухнали, смачкани.. Пътищата до тях са като след война. Как така селата са едно до друго и са толкова различни. Да речеш, че в България хората нямат пари, че са премазани от живота, че едва свързват двата края. Да, това е оправдание. Обаче все има 1-2 къщи в селото, които са на по-богати хора. Пред тях се вижда я джип, я някоя лимузина. И въпреки че имат възможности, къщите пак са сиви, мръсни и грозни. Пак сякаш са строени като да се слеят със сивотата около тях. Колкото и да ми е болно, но гръцките села греят като слънце, докато нашите са мръсни, сиви, мизерни като след чумна епидемия. Първия голям град през който минахме беше Орестиада. Китно градче с население около 20 000 души. Минахме транзит през него и продължихме към Димотика - първия град в който щяхме да спрем за да се поклоним в храма на Свети Никифор. Димотика е град с население около 8 000 души, но явно притежаващ изключително богата история. Тук са родени двама византийски императори, (Йоан Дука Ватаци и Михаил V Палеолог), както и султан Баязид. В началото на 20 век града има мултиетнически вид - в него живеят гърци, турци, българи. Нашата основна цел обаче бе храма на Св. Никифор, за който споменах по-горе. За град с толкова малко хора няма такъв храм честно. Направо паднах. Хората къде са, ние в България къде сме. Епископа, който е председателствал митрополитската катедра там се е казвал Никифор и е бил на този пост от 1988 до 2009, когато почива и гроба му се намира южно от входа на храма. До гроба му има и статуя на Михаил Палеолог. Хората яко си уважават историята. Влязохме вътре и веднага се сблъскахме с различното от България - няма свещопродавачи /ки/. Има дървени поставки за свещи и който иска си оставя пари и който иска си взима каквито и колкото иска свещи. Предстоятеля на храма - отец Андрей, се поинересува какви сме, що сме, разбира се с голяма духовна радост. След като разбра че съм теолог, ме покани в канцеларията си, предложи кафе, студена вода и изобщо показа голямо уважение с поведението си. Та той обясни (всъщност той е поляк, учил е в Беларус, и е дошъл в Гърция, и свободно си говорихме на руски) че митрополит Никифор малко преди смъртта си е инициирал строежа на храма. За 2 години са били събрани пари и храма е бил построен и за 1 година са били направени стенописите му (ние 3 години се караме, кой да е църковен настоятел и кой клисар). След освещаването на храма митрополит Никифор почива. Явно е свършил мисията на живота си (и то каква) и Господ си го е прибрал. Много се учудих че този храм в Димотика е много по-голям от храма в Орестиада, който е 2 пъти по-голям, но отец Андрей ми обясни, че Димотика от древността е митрополитски център и Орестиада (който е най-новия град в Гърция, признат като такъв) е в неговата духовна юрисдикция. Луда работа. Храма е по-голям от Света Неделя в София (първата снимка е купола му) и като го питах дали не невъзможно да се напълни, той се усмихна и каза че в неделя (там не се служи като тук през ден или всеки ден) храма е пълен и за гърците "черкуването" е нещо пропито със дълбок духовен смисъл. То си им личи де. Пощраках още няколко кадъра на храма, поисках благословия от отец Андрей и тръгнахме към Следващата спирка в маршрута ни - девическия манастир "Света Богородица". В манастира има около 45 монахини, интересно бе обаче, че видях само една, която ни посрещна. Явно яко ред има по тия манастири и послушници, монаси, монахини са обвързани със сериозни задължения. В манастира има църква посветена на Свети Нектарий Егински, автор на много църковни песнопения. Всичко блести от чистота, няма капка претрупаност или нещо ненужно. В храма има малко икони - само на иконостаса и в западния край на северната и южната стена на храма. Няма като тук - тая баба донесла икона, оная баба сложила в рамка икона от вестника - там всичко е много, много напред. Манастира като условия не отстъпва на някой 4 звезден хотел по морето. Как няма да има по 40 50 монахини? Тук манастирите са половината под земята, другата половина са пред срутване. Както и да е. Просто ми става тъпо като гледам хората как си гледат духовната и национална идентичност, а ние сме мишоци и не правим нищо. Продължихме по пътя в посока Александропулис. Отново магистрали с размер на летище. Тук вече започна да се забелязва и средиземноморския ландшафт - голи хълмчета с маслинови дървета. Въздуха стана влажен и не след дълго Бяло море беше пред очите ни. Преди да влезем в самия Александрополис, отидохме да видим един манастир, на който така и не разбрах името. Много интересно ми стана като видях, че в манастира има детски лагер, явно подпомаган от светата обител. Изобщо Църквата не спи а действа с пълни сили. Тук обаче късмета не беше с нас. Оказа се че в сряда и петък (постните дни) този манастир е затворен за поклонници. Нащраках няколко кадъра на новостроящата се църква и потеглихме към града. Денят бе ужасно горещ, но около една от най-големите забележителности, даже май най-голямата, а именно фара на Александрополис имаше фонтани и беше приятно прохладно. Слязох и до плажа, където имаше един страхотен малък параклис, който детайлно заснех. Всичко отворено, няма катинари, няма затворени врати, няма продавачи на свещи... Колко сме далече............. След разходката отидохме до плажа. Не ми хареса особено ако трябва да съм честен, но имайки в предвид, че последните години ходя на Иракли, няма как да ми се стори чак толкова хубав. Бяло море, Гърция, църкви, манастири, параклиси, духовност. Много съм доволен от това пътуване. Скоро живот и здраве мисля пак да отида. Просто манталитета на тия хора и отношението им към православието ме смая. Дано да си помогнем сами и да си оправим нещата в нашата си Църква, че като гледам разликата ни е светлинни години.